* Изкуство, Павлин Петров и неговата Глаголица

В началото бе словото. С тях идват и буквите. Преди тях двама братя създават азбуката, единият дава на света глаголицата, по-късно другият - кирилицата. Няма българин, който да не знае историята на първата ни азбука, с която културата ни не би била същата. Със значението си като трета, утвърдена азбука и писменост преди много векове след латинската и арабската. С приноса си към развитието на славянската култура.

Защо Глаголица? И какво място заема тя в съзнанието на художника Павлин Петров? Това се въпросите, които си задавах, докато гледах една от експозициите му в Министерство на външните работи, през ноември 2010г.

В картините му могат да се открият всички знаци от азбуката ни. Странни са, защото нашето око не е свикнало с тяхното разчитане и може би, затова те носят в себе си едно тайнство и една магическа сила на непознатото, което кара зрителят да се отпусне и да започне да фантазира. Фантазия, която следва светлината на картините и търси смисъла зад знака, неразкриващ нищо за себе си. А с него можеше да започне азбуката, молитвата, благодарността към насъщния, любов към някого, сила, вяра, дори страх пред неизвестното.

Зададох своите въпроси на автора.

Кога започва твоето творческо развитие или осъзнаване?

Рисувам от дете. Обичам цветовете. Да рисувам, това което чувствам. То не винаги може да се обясни с думи. Рисуването ме изразява и допълва. Носи част от мен. Понякога дори в един знак от глаголицата. Но той може да има много значения. Ето, например буквата Л. Тя напомня с формите си на плодородието. Или на богиня, която ще даде плода си на нас обикновените хора. Във всяка буква откривам различни асоциации. А оставям на зрителите да открият своята.

Къде си живял и има ли значение средата за твоето израстване като творец?

Роден съм на 20.01.1976 г. в гр. Русе. Живял съм дълго време в Трявна и Габрово. Там архитектурата, занаятите и запазените обичаи ме вдъхновиха и те породиха желанието ми да претворявам красотата, и духа на българската къща и природа. Първо се занимавах няколко години с художествени занаяти и след това се отдадох изцяло на рисуването.

Предпочитана тема в рисуването ти са българския бит и фолклор. С какво свързваш глаголицата и традицията?

Знаците имат много силно влияние върху зрителя. Те биха могли да се вплетат в различни тъкани като килимите, например или в носиите. Понякога ги виждам в изделията на майсторите. Но това не са точно знаците на глаголицата. Тя е част от нашата култура и ние като нейни наследници нямаме право да го забравяме. Желанието ми е глаголицата да се види от по-голяма част хора не само у нас, но и по света. А с това тя ще има принос за развитие, популяризиране и утвърждаване на българската история и култура.

Коя е изложбата, която ще запомниш и с какво? Имаш експозиции в Софийската духовна семинария, в Представителството на европейската комисия, в Министерство на образованието, в Министерство на външните работи и в Съюза на пловдивските художници.

Да. Ще запомня първата си изложба. Много се вълнувах, но всичко мина добре. В нея представих съвършено различна тематика, както и с различна техника. Съчетах различни материали като кожа, текстил, дърво, метал и керамика. Основната ми идея беше да върна аудиторията към корените на българския род, защото вярвам, че чрез изкуството историята се поддържа жива.

С какво се отличават твоите картини?

В картините ми могат да се видят символи, използвани от древните българи, монограмите на кан Аспарух и кан Кубрат; глаголицата и кирилицата, създадени от двамата братя Кирил и Методий. В първите си творби отделях внимание на самостоятелни знаци и символи като постепенно започнах да ги събирам в различни композиции. Идеята ми също е картините да не стоят затворени в някое, макар и красиво помещение като галерия, а да достигнат до повече зрители. Замислена е като пътуваща и вече пътува по света.

Да, картините ти вече пътуват по света и са все по-наситени и разпалват въображението. Какво ще пожелаеш на младите творци?

Да вярват в себе си и в своето изкуство. Това е най-важното.

Лариса Ангелова@всички права запазени

* А.Р.И.З.-7, Смелата идея - да запазим традицията

Дали епохата на Възраждането е отминала? Исторически да. Но в съвременния свят все повече погледите на културните дейци и на тези, които милеят за родното, типично традиционното българско се обръща назад. Понякога с умиление за постигнатото велико дело на възрожденските ни дейци да съберат максимално количество паметници, свидетелстващи за нашата национална и етническа идентичност.
Защо точно през ХVІІІ-ти век, а не по-рано или по-късно? Както историята има своите периоди на развитие, обусловена от различни фактори, така и културата следва своята логична линия. Тя следва натрупания опит на различни философии, които възникват и се развиват под силата на различни икономически, политически, социални, религиозни и други фактори. Европа е била раздробена. С много народи, различни етноси. И уж в услуга на политиката да се владеят, колкото се може по-добре широките маси възниква философията или по-скоро науката за народа. От нейния опит, хората се обединяват около изконните си традиции, обичаи, бит, език, история и култура. По една или друга външна причина мисленето им е насочено към националното самоосъзнаване.
Ние също не оставаме по-назад във възникналите философски течения. Било е модерно, било е нормално културните ни и просветни люде да събират и анализират типични предмети, и свидетелства от начина на живот на българите.
Да, ние сме българи. Да, нашите възрожденски дейци са успели да съберат огромни по количества материали, доказващи нашата култура, традиция и идентичност. Те са анализирали и дали възможност на нас, макар и неучени да почерпим от извора на българската история, изкуства и култура.
Дали се спазват традициите? Важни ли са за културния облик на страната? С какво те подобряват културното ни ниво? Много въпроси, на които не може да се отговори еднозначно. Да, културата е важна. Културата е огледалото за развитие на всеки народ. От това ниво се определя неговия начин на живот, на общуването, на взаимоотношенията в обществото. Дали културата ни е в своя висок стадий на развитие? Има ли такъв висок стадий в наши дни? И защо е необходимо да поглеждаме отново назад във времето с носталгията сякаш още нищо не е направено, сякаш още има какво да кажем на себе си и да покажем на света.
Да, направено е много за културата, традициите и изкуствата. Но повечето образци не се виждат от обикновения гражданин. Те са недостъпни, затворени между стените на различни библиотеки и институции. Дали изследването може да остане чисто теоретично, чисто академично, както е било до сега? Дали не може да се разчупи практиката и всеки обикновен гражданин да се превърне не само в използващ съзнателно или не традициите, а в неин основен приносител?
Дали спазваме традициите? Дали събирането на материали, доказващи развитието на нашето общество не е спряло? Защото различните икономически и политичсеки сътресения директно рефлектират върху ценностната ни система, върху взаимоотношенията в обществото и семейството. Рефлектират в търсенето, идеализирането, избирането и отпадането на различните вярвания. Едно обръщане по-силно или по-слабо към религията. Навлизането дори на различни обичаи. Всичко това определя лицето на страната ни. На народа ни. На традицията. Тя има своите снови, но се развива във времето. Развива се и в наши дни.
На фона на печалната статистика, за намаляващия брой на институциите като театри, библиотеки и читалища, за все по-малкия бюджет на Министерство на културата, в кого остава задачата да бъдат изследвани традициите? В ръцете на шепа учени, също зависещи от цифрите в този бюджет или на ентусиастите, на които винаги е разчитала културата на България? Да, това са читалищните работници, настоятелствата към тях, всички фолклорни групи, всички които имат отношение към нея.
Ако и вие имате от тази любов към българското и искате тя да пребъде, защото с нея можем да бъдем горди и да постигнем онова състояние на духа, което не зависи от икономическата същност на битието - станете част от А.Р.И.З.-7, бъдете негов член! Смелите ви идеи ще достигнат до повече хора.

Л.Ангелова@всички права запазени

Любопитно, Какво не знаем за българския боб

Варила баба боб в гърненце. Забравила го на огъня и пяната изкипяла. Едно бобено зърно се търкулнало надолу по склона и стигнало до друго. То било в бяло, а другото в черно и като се харесали, си създали различни бобчета...

Не, това не е приказката за похлупака и гърнето или медената питка. Но бобът така се е сраснал с нашата традиционна кухня, че едва ли можем да предположим, че е основна храна не само у нас, а от хилядолетия е познат на древните цивилизации. Откъде идва боба?

Според изследователите той е първата култура, на която обръща внимание нашият прародител. Намерени са доказателства, датирани от 9759 г. пр. хр., в Тайланд; в Мексико и Перу от 7000 г. пр.хр.; в Близкия Изток от 6750 г. пр.хр.; в египетските гробници от 4000 г. пр.хр. В Европа бобът се появява след откритията на Христофор Колумб. Заради изключителната си адаптивност и добри климатични условия скоро успява да завладее цяла Европа.

За Родина на боба се считат Америка и Азия. Като американските видове са разпространени в тропическите области на Средна и Южна Америка, в Мексико, Гватемала, Колумбия и Аржентина, а азиатските видове произхождат от тропическите области на Индия, Китай и Индонезия.

С това бобът се оказа една много древна култура. Единствено по големината на зърната и тяхното оцветяване може да се разбере техният произход. Те се срещат в сферична, продълговата, плоска, полуплоска, елипсовидна и дребна форма като могат да достигнат повече от 500 г. Той може да е едноцветен с основен тон в бяло, жълто, охра, бледожълто, кремаво, червено, кафяво, тъмно кафяво, синьо виолетово или черно. А разноцветния е с основен тон в бяло или жълто, с няколко кафяви, червени, виолетови и други петна. Петната може да са единични, на мозайка или ивици.

Като всички увивни растения и боба има красиви цветове в различни багри, заради които е бил отглеждан като цвете също като картофите преди да се използва за храна.

Бобът има и предпочитания за засяване, макар да вирее добре на цялата територия на страната ни, най-добре се чувства по южните склонове на предпланинските райони с варовита и песъчлива почва. Но откъде идва българският боб?

Наша гордост, разбира се е Радуилският боб, който е донесен от Венеция. Но семената му са били испански, според документирани източници от семената на самият Христофор Колумб. Бобът е дребен и бял, но се отглежда и така нареченият болярски боб. Бобът е пристигнал в Радуил преди 300 години, някъде около 1730 година беят на Самоков разрешил неговото отглеждане, защото не можел да изхранва голямата си армия и търсел по-евтина храна. По препоръка той поръчва на българския търговец Георги Пределов боб и дава земя за заселване на неговото семейство. По този начин намират своя роден дом и неговият род и българският фасул, който се разпространява много бързо заради вкусовите си и хранителни качества.

Другият известен български боб е Смилянският боб, който притежава патент за марка. Той е патент на смолянското село Смилян, откъдето идва и името му. Той е по-едър от другите сортове и е само в три цвята - бял, черен и кафяв. Отглежда се край реката и се вие на 2-3-метрови колци. Цъфти късно и се бере през септември. От него се приготвят вкусни родопски ястия. Смилянският боб се е прославил и като екологично чист продукт, известен извън пределите на България.

През септември се берат всички видове боб. У нас се отглеждат повече от 200 сорта, като традиционни за кухнята ни са белия и едрия смилянски боб. А Мексиканците го предпочитат в червено, перуанците в зелено, в Америка едър и жълт.

Какъвто и да е цветът му, отдава му се дължимото не само заради богатия химичен състав и полезност за организма. Бобът е вкусен и може да се приготвя по различни начини и с варене, печене, пържене, задушаване, да се консервира и суши...

Най-вкусен е под формата на чорба, приготвен от баба по специална рецепта. Но това може да опитате само в Радуил и Смилян. И това е свързващото в организирането на боб фестивали у нас в двете села. Ако не сте опитали от техния боб - все още не е късно! Празниците продължават. Празници, древни като самата храна.

Варила баба боб в гърненце, но не оставила рецептата...

Лариса Ангелова@всички права запазени