Едно такова място се оказа Джулюница. Но тръгнах отдалеч. От моето село. От съботно - неделната почивка изведнъж се озовах отново на път. Дали пътищата следват своята посока? Дали няма предначертани събития? Дали защото свикнах през последните години да пътувам и да преквалифицирам безработни, ми липсва онова усещане, че ще видя нови и непознати хора, на които ще дам може би малък отговор на големите им въпроси. Дали се чувствах добре в непознатите градове? Да, защото имах поне един познат и знаех, че рано или късно ще се върна у дома.
Мислех, че у дома е моя двор с цветя до Луковит. За да постигна своя малък рай строителните ми митарства ме отведоха до Плевен, Враца, и Ловеч. Каквото и да правех все се връщах към този двор. Не всички пътища водят към Рим. За едни е сигурно, той води у дома. Но още не го знаех, мислех че това село е по-важно, защото там се чувствах свободна. Но по силата на непреодолима тъга за пътуване тръгнах към нова непозната посока - към Джулюница.
Защо Джулюница? Защо не в друг град или село? Само защото пътят до там логично следва познатата вече линия Луковит, Ловеч, Търново, Горна? Можех да продължа и до Омуртаг. Можех просто да се върна до Ябланица и с родния софийски автобус да стигна до всяка точка в страната? Но пътят до Горна е прекалено равнодушен към моето оживление. По магистралата няма знаци, по които да се ориентирам - коя съм, от къде идвам и накъде съм тръгнала.
Пътят до Ловеч ми е познат. Градът вече ми е близък. Ще ми липсва ако избера друг маршрут. Ще ми липсват и Дерманци с жълтата къща и белите ружи. Ще ми липсва изоставеното лятно кино в Угърчин. Щъркеловото гнездо до завоя на селото, чиято табела все не успявам да прочета. И останките от каменната къща, чийто зид подпира хребета на неголямо възвишение. И традиционните български ястия във Вароша и кафето с бяло сладко на моста на Колю Фичето. Не само ще ми липсват. Не мога да се лиша от удоволствието да знам, че съм част от нещото, което се случва около мен, но не съм сигурна какво е. Усещането, че съм част от живота на тези пътища. Че те са толкова важни за мен, както и моето мимолетно присъствие в тях.
Или да се лиша от онези малки несъвършенства по пътя - сменено разписание, липсващ път и комуникации, в които може да се разчита само на приятелите. В такъв момент знаеш дали наистина са ти приятели. Защото насред пътя в чужд град, за да се ориентираш ти трябва интернет зала, но такава просто няма, а гласът от справки на Виваком е толкова нелюбезен и така дълго си чакал да те свържат, че се отказваш. Тогава ти остават приятелите. Но, единият не се е събудил, другият си го събудил, третият не те изслушва от какво имаш нужда, другият седи пред компа, но намира обяснения... Тогава звъниш на най-заетия си приятел(здравей, Ани!), който прекъсва важните си дела за да ти даде необходимата информация. И този приятел ти дава сигурността, че не си се изгубил. Че си важен. Когато си някъде, дори и в красив град, но заклещен от неуредени транспортни мрежи ти се иска да се върнеш у дома, където и да е това, защото знаеш, че всички пътища сякаш започват оттам.
Ще кажете да си взема лаптоп. Но, къде остава обикновеното общуване с хората? Да получиш отговор на въпрос. Да говорите на познати теми. Да се разбирате. Да ви е приятно да разговаряте? Не само защото говорим на български.
Пътят ме отведе в Джулюница. Само заради еуфорията за поредното шоу на „Пъстра трапеза"? Не защото съм част от обичаите, не защото обичам българския фолклор. Това е онова неосъзнато състояние, в което спазването на традицията не стига. Не е достатъчно да знам, че съм българка. Не е достатъчно да си мисля, че съм българка. Това е миг на национална единтичност, в която ти се иска да направиш нещо по-голямо
Може би това е комплексът от въпроси, чиито отговори намерих в пътуването до Джулюница. Пътуване, което не може да се повтори - то е само веднъж в живота. Да, намерих отговори в Джулюница.
Пътят ме отведе там. Пътят ми не свършва в Джулюница. Той започва - оттук..
Л. Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев
