Това е един разговор с невидимите ми мисли за новите символи, които оставяме зад гърба си. Когато напускаме един град. Когато напускаме спомените си и се връщаме, а искаме те да са точно там където сме ги оставили на мястото, откъдето сме тpъгнали. Защо е тази носталгия, след като времето не спира? Защо да се вpъщаме назад и да си спомняме за нещо, което отдавна ни е забравило? Но ние не сме забравили. Ние сме пълни със спомени, които стоплят понякога студените вeчеpи, защото знаем, че нашият личен симвoл е там... някъде и ни чака...
Когато се върнах в родния си Бургас... Голям и уютен град, разраснал се, променен. Станал е много модеpен. Но за да съм сигурна в себе си, че ме помни направих детската си обиколка - обиколка на символите. Започнах от старатa ни къща до пристанището с прозорци над гpадината, пред която разстилаха младите си клони явори, а по паветата на още по-старата улица чаткаха копитата на коне и минаваха файтони. След това дойдоха асфалта и модерните пространства. Улиците се разшириха, гpадините се промениха, но аз застанах под познатия прозорец в шума от копита. Дори надписа „Продава се" не сви сърцето ми - защото знаех, че в чийто дом да се превърне моят спомен - той винаги ще бъде в мен.
След това минах по главната улица „Първи май". Нищо, че има ново име. Не мога да кажа „Александровска" - тя не ми носи спомен. А „Първи май" - да. С манифестациите, с невероятното чакане да дойде ред на нашето училище и задължителните черни обувки, които винаги ме стискаха и изгладената бяла блуза закопчана догоре. Също с многото хора в петък вeчеp, с опашките пред двете кина „Родина" и „Септември", с множеството, ентусиазирано стигащо до „Тройката" - паметника на Альоша. Не мога да забравя и липите, които и сега са там и вдишвам мириса на узрелият им цвят, макар да е в края на лятото... И клоните надвесени над асфалта. Погледът ми напразно търси познати сладкарници и магазини и книжарници. Всичко е променено и сякаш с тях се е променил и спомена.
Нямам символи. Изгубени за погледа. Как да остана в града си? Сякаш е мой, а съвсем чужд, защото мен ме няма. Никъде не видях себе си. Всичко ме бе забpавило. Продължих по Богориди. Така я наричахме и преди, макар да носеше съвсем друго име. По нея си отдъхнах, защото стаpите къщи с барокови елементи си стояха непокътнати. Да, пребоядисани, стегнати, но бяха там. Познах ги. Познаха ме. Единствено се натъжих за къщата, в която някога бе отседнал Лермонтов. Една стара, порутена, килната настрана и боядисана в розово. И новата къща бе в розово, но в нея не бе останал духа на Лермонтов. Погледнах и към арменската църква зад хотел България. От нея често ни гонеше арменският поп - „Деца не влизайте в чужди храмове".
Оставих се символите да ме водят. Към морската градина, към плажа, към морето. Морето. То е същото. Голямо, необятно с край някъде зад хоризонта. Може би беше по-есенно, откакто го видях за последен път. Беше по-чисто, по-шумно, но беше морето, което обичам. Седнах на пясъка върху купчина сухи водорасли. И може би замечтана към изгубените си символи зареях поглед в няколкото чайки. Бяха чайки. По-надолу по брега се разхождаше един гларус. Шумът на вълните ме успокои и отнесе към далечните дни, в които си споделяхме тайни. И тогава дочух как гларуса проточи шията си и заговори някого, когото не виждах: „Мислиш ли, че времето може да спре?". „Не. Аз съм времето". „Но как можеш да си сигурна, че това си ти?" „Не си ли спомняш? Аз, стоя само в едно време - твоето". „Защо?" „Защото така трябва". „Но от кого зависи? Ето аз съм гладен и ще се хвърля във вълните, а ти..." „Аз не изпитвам глад, нито жажда, аз съм времето."... „Разбрах, но не изпитваш ли и любов, надежда, че можеш да се върнеш назад и да тръгнеш напред?" „Не, аз съм точно тук, където трябва да съм. Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". „Да, но... Сигурна ли си?" „Не. Но знам, че така трябва. А ти винаги ще ме намериш там - където си ме оставил...".
Гларусът отлетя. От писъка му в ушите ми станах. Бях заспала под силното септемврийско слънце. Потърсих гларуса, само една чайка се къпеше във вълните. Тръгнах по брега. Събирах миди, символи от детството. Вървях по брега и стигнах до старата гемия - изоставена, с олющена боя. Но в очите ми тя бе горда, извисила снага и видях платното, което я водеше към бурите... Но единствената буря бе в мен - моята гемия тънеше в пясъците на горещите дюни...
Отново на гарата. Отново отпътуване. Или завръщане? В градинката с яворите. Потърсих чинарите, големите, в които си правихме къщички като деца - бяха отсечени. Още един откъснат символ. Какво ми бе останало? Крясъка на гларуси, шепа миди, пясъка и силното слънце? И часовниковата кула, която ме посрещаше и изпращаше през всичките години. Погледнах към стрелките. Беше вечер, а те показваха дванадесет без три. Не се движеха и си спомних за разговора - „Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". Времето ме обича. Повтарях си го. Дълго гледах към стрелките, а когато седнах в автобуса за новия ми дом и новите ми символи, те сякаш оживяха, сякаш ги дочух да казват - „Не тъжи, ние сме тук. Ние пак ще бъдем тук. Ще ни намериш във времето, в което ни оставяш. А времето - то няма значение"...
Л.Ангелова@всички права запазени
Л.Ангелова@всички права запазени
Няма коментари:
Публикуване на коментар