Пътеписи, очерци и есета

РАЗГОВОР МЕЖДУ ГЛАРУС И ЕДНА ЧАСОВНИКОВА КУЛА от Лариса Ангелова

Това е един разговор с невидимите ми мисли за новите символи, които оставяме зад гърба си. Когато напускаме един град. Когато напускаме спомените си и се връщаме, а искаме те да са точно там където сме ги оставили на мястото, откъдето сме тpъгнали. Защо е тази носталгия, след като времето не спира? Защо да се вpъщаме назад и да си спомняме за нещо, което отдавна ни е забравило? Но ние не сме забравили. Ние сме пълни със спомени, които стоплят понякога студените вeчеpи, защото знаем, че нашият личен симвoл е там... някъде и ни чака...

>>>още

Пътят до Джулюница от Лариса Ангелова

Не ви ли се е случвало поне веднъж в живота, в произволна точка от картата на България да се чувствате като у дома? И не у дома, защото имате някъде вила или къщичка далеч от града, шума, надпреварата и любопитните съседи. Не е и мястото, където сте оставили приятни спомени от далечните роднини, близки приятели и детството. Това е мястото, в което чувствате изведнъж огромен прилив на сили. Мястото, където се освобождавате от всички неприятности. Мястото, в което се чувствате готови за подвиг - да напишете някому писмо, да си признаете за малките грешки, да посетите нещо, за което отдавна сте си обещали, дори да харесвате някой, за което не си признавате.

>>>още

Денят на дините от Лариса Ангелова

Началото на септември. И тази буква „р”. Някой ми беше казал, щом има в името на месеца „р” – вече е студено. Но първите дни са още топли. Макар и да зъзна сутрин и да поглеждам през прозореца сивата светлина(а трябва да ставам рано за работа), се пренасям пак към дните на последното ми лято, за тази година.

В предпоследната събота на август. Когато края на отпуската беше още далеч и аз в моето село, нито своя, нито чужда отидох на събора. Не обикновен събор или сбор на родата, а 72-я ден на Дините, в моето село. Не знаех наоколо да има бостани, но щом го празнуват, дори записаха участници за състезание по търкаляне на диня, за отглеждане на най-голяма диня и имаше конкурс за рисунка на асфалта – „ Аз и моята диня”. Да не пропусна и конкурса за най-интересен фенер от кората на диня. То много начини за изрязване на фенери няма и някак покрай програмата с ентусиазираните и много добри фолклорни групи си спомних детството.

Онова босо детство при баба, в малкия град на юг, когато края на ваканцията наближаваше и за да се подсили трудната раздяла се разделяхме с карнавал и дини. По същия начин, набелязваше се вечер, може и събота да е било, но аз бях за първи клас и не помня добре. Само помня, големият ми братовчед, който ми избра много голяма диня, отряза й капачето, издяла две очи и една усмивка със зъби. Много страшна ми се видя, дори плаках, но другите ми братовчеди ме успокояваха, че така се прави фенер. Сложихме свещ и тръгнахме по улиците с другите деца и техните фенери да се плашим.

Не знам защо има такъв ден на дините. Дали защото динята олицетворява завършека на отруденото лято, или защото това е най-вкусния плод на любимия ми месец август. Ако трябва да бъда точна динята, всъщност е плод на зеленчук и така се води в ботаниките. Поне в моя учебник по морфологичен строеж на зеленчуците и плодовете. Каквато и да е динята, плод на зеленчук или само плод, обичам я.

На другия ден се отбих в коопмагазина. Имаха дини. Да си купя, да се почерпя за предстоящия ми все още рожден ден. Магазинерката бе толкова любезна, че ми продаде последните десет дини. Аз се хванах на мазните й приказки, щото исках да се хвана, а и обичах дини, но как да ги занеса, макар и на две пресечки от магазина? Тя извика майстора, който й поправяше нещо зад щанда и преди да си отворя устата, му нареди да ги сложи в една количка и да ги отнесе в къщи(т.в. в бараката). Човекът все пак попита къде точно за да е сигурен, а тя му се сопна, как къде, в къщата на софиянеца от София! Ха сега, кой пък е този софиянец! Как кой, къщата на художниците! Аз вече съвсем се обърках. Че бях от София -да, че подарих две три книжки(от моите с картинки) на съседите - да, но все пак плахо попитах, коя е тази къща. На художниците и се врътна. Е, до нас в къщата на кмета се бяха настанали скулптори от Художествената Академия с договор за две години. Да работят върху дипломните си работи и да украсяват с това селото. За 72-я ден на дините измайсториха шадравани, паметници и какво ли не, които признавам ми харесаха, но не разбрах. Успокоих се, ако ги занесе на момчетата ще се почерпят, а и за мен ще остане някоя диня, все пак те бяха, наистина от София...

Но майсторът отнесе количката с дините право у дома. Нямаше грешка. Аз се оказах софиянеца от София. Да, ама аз съм родена в Бургас и съм от женски род. А баща ми е от Петрич, мама от Лом, баба и дядо- бежанци от Серес и това последно лято, за което исках да ви разкажа бе в Луковит. Не защото нямах и друг съсед от София(работил известно време там), но той беше – Петревенския софиянец. Трябва да е имало и софиянци от Правец и от Англия, а тук съвсем се обърках.  Но сина на един от селото учеше първо в София, след това в Лондон и така си остана с името – англичанина от София.

Наистина, исках да ви разкажа и за първите дни на септември. Когато идват,  в мен носталгично се прокрадва миризмата на тебешир и черна дъска. Никога не разбрах до четвърти клас, какво е посрещане на първия учебен ден, мама все закъсняваше да ме вземе от баба покрай отложените си изпити в Университета. Докато дойде от Бургас и отскочи при мен в Петрич през София, доста е пътувала, едва сега го осъзнавам. Споменах ли, че единия ми чичо остана в Пловдив, ние заживяхме в София, а третия е още в Бургас? И че веднъж отново се събрахме всички за този празник, но този път в Русе, че някой се женеше... Но помня, че отидох на училище щастлива и с един малък динен фенер – подарък за учителката. Мама беше купила предвидливо цветя, за да не разочарова учителката, но аз какво ли разбирах тогава.

Закъснях за посрещането на знамето в двора, за поливането на менчето, за първия звънец(онзи големия меден звънец, разлюляван с все сила от най-усмихнатата чистачка), за усмивките, за сълзите в очите на родители и ученици. Когато влязох в клас, а закъснях и за часа, моята учителка, ме погледна сърдито и не пожела да вземе моя динен фенер. Не я разбрах тогава, не я разбирам и сега. Но знам, когато дойде септември искам отново да седна на последния чин, отляво до прозореца и да бъда в първи клас, защото още нищо не съм научила.

А за денят на дините, ако не ми вярвате, може да попитате „чичко Гугъл”. Той ще ви каже къде у нас и по света има такъв празник, ще ви каже и кога започва първия учебен ден, но не може да ви отговори само на един въпрос – защо в моя позакъснял първи учебен час, аз научих първия си урок по... родолюбие.


* публикувано 08.09.2009 в Knigite.bg
Лариса Ангелова@всички права запазени