Денят на дините от Лариса Ангелова

Началото на септември. И тази буква „р”. Някой ми беше казал, щом има в името на месеца „р” – вече е студено. Но първите дни са още топли. Макар и да зъзна сутрин и да поглеждам през прозореца сивата светлина(а трябва да ставам рано за работа), се пренасям пак към дните на последното ми лято, за тази година.

В предпоследната събота на август. Когато края на отпуската беше още далеч и аз в моето село, нито своя, нито чужда отидох на събора. Не обикновен събор или сбор на родата, а 72-я ден на Дините, в моето село. Не знаех наоколо да има бостани, но щом го празнуват, дори записаха участници за състезание по търкаляне на диня, за отглеждане на най-голяма диня и имаше конкурс за рисунка на асфалта – „ Аз и моята диня”. Да не пропусна и конкурса за най-интересен фенер от кората на диня. То много начини за изрязване на фенери няма и някак покрай програмата с ентусиазираните и много добри фолклорни групи си спомних детството.

Онова босо детство при баба, в малкия град на юг, когато края на ваканцията наближаваше и за да се подсили трудната раздяла се разделяхме с карнавал и дини. По същия начин, набелязваше се вечер, може и събота да е било, но аз бях за първи клас и не помня добре. Само помня, големият ми братовчед, който ми избра много голяма диня, отряза й капачето, издяла две очи и една усмивка със зъби. Много страшна ми се видя, дори плаках, но другите ми братовчеди ме успокояваха, че така се прави фенер. Сложихме свещ и тръгнахме по улиците с другите деца и техните фенери да се плашим.

Не знам защо има такъв ден на дините. Дали защото динята олицетворява завършека на отруденото лято, или защото това е най-вкусния плод на любимия ми месец август. Ако трябва да бъда точна динята, всъщност е плод на зеленчук и така се води в ботаниките. Поне в моя учебник по морфологичен строеж на зеленчуците и плодовете. Каквато и да е динята, плод на зеленчук или само плод, обичам я.

На другия ден се отбих в коопмагазина. Имаха дини. Да си купя, да се почерпя за предстоящия ми все още рожден ден. Магазинерката бе толкова любезна, че ми продаде последните десет дини. Аз се хванах на мазните й приказки, щото исках да се хвана, а и обичах дини, но как да ги занеса, макар и на две пресечки от магазина? Тя извика майстора, който й поправяше нещо зад щанда и преди да си отворя устата, му нареди да ги сложи в една количка и да ги отнесе в къщи(т.в. в бараката). Човекът все пак попита къде точно за да е сигурен, а тя му се сопна, как къде, в къщата на софиянеца от София! Ха сега, кой пък е този софиянец! Как кой, къщата на художниците! Аз вече съвсем се обърках. Че бях от София -да, че подарих две три книжки(от моите с картинки) на съседите - да, но все пак плахо попитах, коя е тази къща. На художниците и се врътна. Е, до нас в къщата на кмета се бяха настанали скулптори от Художествената Академия с договор за две години. Да работят върху дипломните си работи и да украсяват с това селото. За 72-я ден на дините измайсториха шадравани, паметници и какво ли не, които признавам ми харесаха, но не разбрах. Успокоих се, ако ги занесе на момчетата ще се почерпят, а и за мен ще остане някоя диня, все пак те бяха, наистина от София...

Но майсторът отнесе количката с дините право у дома. Нямаше грешка. Аз се оказах софиянеца от София. Да, ама аз съм родена в Бургас и съм от женски род. А баща ми е от Петрич, мама от Лом, баба и дядо- бежанци от Серес и това последно лято, за което исках да ви разкажа бе в Луковит. Не защото нямах и друг съсед от София(работил известно време там), но той беше – Петревенския софиянец. Трябва да е имало и софиянци от Правец и от Англия, а тук съвсем се обърках.  Но сина на един от селото учеше първо в София, след това в Лондон и така си остана с името – англичанина от София.

Наистина, исках да ви разкажа и за първите дни на септември. Когато идват,  в мен носталгично се прокрадва миризмата на тебешир и черна дъска. Никога не разбрах до четвърти клас, какво е посрещане на първия учебен ден, мама все закъсняваше да ме вземе от баба покрай отложените си изпити в Университета. Докато дойде от Бургас и отскочи при мен в Петрич през София, доста е пътувала, едва сега го осъзнавам. Споменах ли, че единия ми чичо остана в Пловдив, ние заживяхме в София, а третия е още в Бургас? И че веднъж отново се събрахме всички за този празник, но този път в Русе, че някой се женеше... Но помня, че отидох на училище щастлива и с един малък динен фенер – подарък за учителката. Мама беше купила предвидливо цветя, за да не разочарова учителката, но аз какво ли разбирах тогава.

Закъснях за посрещането на знамето в двора, за поливането на менчето, за първия звънец(онзи големия меден звънец, разлюляван с все сила от най-усмихнатата чистачка), за усмивките, за сълзите в очите на родители и ученици. Когато влязох в клас, а закъснях и за часа, моята учителка, ме погледна сърдито и не пожела да вземе моя динен фенер. Не я разбрах тогава, не я разбирам и сега. Но знам, когато дойде септември искам отново да седна на последния чин, отляво до прозореца и да бъда в първи клас, защото още нищо не съм научила.

А за денят на дините, ако не ми вярвате, може да попитате „чичко Гугъл”. Той ще ви каже къде у нас и по света има такъв празник, ще ви каже и кога започва първия учебен ден, но не може да ви отговори само на един въпрос – защо в моя позакъснял първи учебен час, аз научих първия си урок по... родолюбие.


* публикувано 08.09.2009 в Knigite.bg
Лариса Ангелова@всички права запазени

Разговор между гларус и една часовникова кула, Лариса Ангелова

Това е един разговор с невидимите ми мисли за новите символи, които оставяме зад гърба си. Когато напускаме един град. Когато напускаме спомените си и се връщаме, а искаме те да са точно там където сме ги оставили на мястото, откъдето сме тpъгнали. Защо е тази носталгия, след като времето не спира? Защо да се вpъщаме назад и да си спомняме за нещо, което отдавна ни е забравило? Но ние не сме забравили. Ние сме пълни със спомени, които стоплят понякога студените вeчеpи, защото знаем, че нашият личен симвoл е там... някъде и ни чака...

Когато се върнах в родния си Бургас... Голям и уютен град, разраснал се, променен. Станал е много модеpен. Но за да съм сигурна в себе си, че ме помни направих детската си обиколка - обиколка на символите. Започнах от старатa ни къща до пристанището с прозорци над гpадината, пред която разстилаха младите си клони явори, а по паветата на още по-старата улица чаткаха копитата на коне и минаваха файтони. След това дойдоха асфалта и модерните пространства. Улиците се разшириха, гpадините се промениха, но аз застанах под познатия прозорец в шума от копита. Дори надписа „Продава се" не сви сърцето ми - защото знаех, че в чийто дом да се превърне моят спомен - той винаги ще бъде в мен.

След това минах по главната улица „Първи май". Нищо, че има ново име. Не мога да кажа „Александровска" - тя не ми носи спомен. А „Първи май" - да. С манифестациите, с невероятното чакане да дойде ред на нашето училище и задължителните черни обувки, които винаги ме стискаха и изгладената бяла блуза закопчана догоре. Също с многото хора в петък вeчеp, с опашките пред двете кина „Родина" и „Септември", с множеството, ентусиазирано стигащо до „Тройката" - паметника на Альоша. Не мога да забравя и липите, които и сега са там и вдишвам мириса на узрелият им цвят, макар да е в края на лятото... И клоните надвесени над асфалта. Погледът ми напразно търси познати сладкарници и магазини и книжарници. Всичко е променено и сякаш с тях се е променил и спомена.

Нямам символи. Изгубени за погледа. Как да остана в града си? Сякаш е мой, а съвсем чужд, защото мен ме няма. Никъде не видях себе си. Всичко ме бе забpавило. Продължих по Богориди. Така я наричахме и преди, макар да носеше съвсем друго име. По нея си отдъхнах, защото стаpите къщи с барокови елементи си стояха непокътнати. Да, пребоядисани, стегнати, но бяха там. Познах ги. Познаха ме. Единствено се натъжих за къщата, в която някога бе отседнал Лермонтов. Една стара, порутена, килната настрана и боядисана в розово. И новата къща бе в розово, но в нея не бе останал духа на Лермонтов. Погледнах и към арменската църква зад хотел България. От нея често ни гонеше арменският поп - „Деца не влизайте в чужди храмове".

Оставих се символите да ме водят. Към морската градина, към плажа, към морето. Морето. То е същото. Голямо, необятно с край някъде зад хоризонта. Може би беше по-есенно, откакто го видях за последен път. Беше по-чисто, по-шумно, но беше морето, което обичам. Седнах на пясъка върху купчина сухи водорасли. И може би замечтана към изгубените си символи зареях поглед в няколкото чайки. Бяха чайки. По-надолу по брега се разхождаше един гларус. Шумът на вълните ме успокои и отнесе към далечните дни, в които си споделяхме тайни. И тогава дочух как гларуса проточи шията си и заговори някого, когото не виждах: „Мислиш ли, че времето може да спре?". „Не. Аз съм времето". „Но как можеш да си сигурна, че това си ти?" „Не си ли спомняш? Аз, стоя само в едно време - твоето". „Защо?" „Защото така трябва". „Но от кого зависи? Ето аз съм гладен и ще се хвърля във вълните, а ти..." „Аз не изпитвам глад, нито жажда, аз съм времето."... „Разбрах, но не изпитваш ли и любов, надежда, че можеш да се върнеш назад и да тръгнеш напред?" „Не, аз съм точно тук, където трябва да съм. Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". „Да, но... Сигурна ли си?" „Не. Но знам, че така трябва. А ти винаги ще ме намериш там - където си ме оставил...".

Гларусът отлетя. От писъка му в ушите ми станах. Бях заспала под силното септемврийско слънце. Потърсих гларуса, само една чайка се къпеше във вълните. Тръгнах по брега. Събирах миди, символи от детството. Вървях по брега и стигнах до старата гемия - изоставена, с олющена боя. Но в очите ми тя бе горда, извисила снага и видях платното, което я водеше към бурите... Но единствената буря бе в мен - моята гемия тънеше в пясъците на горещите дюни...

Отново на гарата. Отново отпътуване. Или завръщане? В градинката с яворите. Потърсих чинарите, големите, в които си правихме къщички като деца - бяха отсечени. Още един откъснат символ. Какво ми бе останало? Крясъка на гларуси, шепа миди, пясъка и силното слънце? И часовниковата кула, която ме посрещаше и изпращаше през всичките години. Погледнах  към стрелките. Беше вечер, а те показваха дванадесет без три. Не се движеха и си спомних за разговора - „Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". Времето ме обича. Повтарях си го. Дълго гледах към стрелките, а когато седнах в автобуса за новия ми дом и новите ми символи, те сякаш оживяха, сякаш ги дочух да казват - „Не тъжи, ние сме тук. Ние пак ще бъдем тук. Ще ни намериш във времето, в което ни оставяш. А времето - то няма значение"...


Л.Ангелова@всички права запазени

Традиция и съвремие, Пътят до Джулюница от Лариса Ангелова

Не ви ли се е случвало поне веднъж в живота, в произволна точка от картата на България да се чувствате като у дома? И не у дома, защото имате някъде вила или къщичка далеч от града, шума, надпреварата и любопитните съседи. Не е и мястото, където сте оставили приятни спомени от далечните роднини, близки приятели и детството. Това е мястото, в което чувствате изведнъж огромен прилив на сили. Мястото, където се освобождавате от всички неприятности. Мястото, в което се чувствате готови за подвиг - да напишете някому писмо, да си признаете за малките грешки, да посетите нещо, за което отдавна сте си обещали, дори да харесвате някой, за което не си признавате.

Едно такова място се оказа Джулюница. Но тръгнах отдалеч. От моето село. От съботно - неделната почивка изведнъж се озовах отново на път. Дали пътищата следват своята посока? Дали няма предначертани събития? Дали защото свикнах през последните години да пътувам и да преквалифицирам безработни, ми липсва онова усещане, че ще видя нови и непознати хора, на които ще дам може би малък отговор на големите им въпроси. Дали се чувствах добре в непознатите градове? Да, защото имах поне един познат и знаех, че рано или късно ще се върна у дома.

Мислех, че у дома е моя двор с цветя до Луковит. За да постигна своя малък рай строителните ми митарства ме отведоха до Плевен, Враца, и Ловеч. Каквото и да правех все се връщах към този двор. Не всички пътища водят към Рим. За едни е сигурно, той води у дома. Но още не го знаех, мислех че това село е по-важно, защото там се чувствах свободна. Но по силата на непреодолима тъга за пътуване тръгнах към нова непозната посока - към Джулюница.

Защо Джулюница? Защо не в друг град или село? Само защото пътят до там логично следва познатата вече линия Луковит, Ловеч, Търново, Горна? Можех да продължа и до Омуртаг. Можех просто да се върна до Ябланица и с родния софийски автобус да стигна до всяка точка в страната? Но пътят до Горна е прекалено равнодушен към моето оживление. По магистралата няма знаци, по които да се ориентирам - коя съм, от къде идвам и накъде съм тръгнала.

Пътят до Ловеч ми е познат. Градът вече ми е близък. Ще ми липсва ако избера друг маршрут. Ще ми липсват и Дерманци с жълтата къща и белите ружи. Ще ми липсва изоставеното лятно кино в Угърчин. Щъркеловото гнездо до завоя на селото, чиято табела все не успявам да прочета. И останките от каменната къща, чийто зид подпира хребета на неголямо възвишение. И традиционните български ястия във Вароша и кафето с бяло сладко на моста на Колю Фичето. Не само ще ми липсват. Не мога да се лиша от удоволствието да знам, че съм част от нещото, което се случва около мен, но не съм сигурна какво е. Усещането, че съм част от живота на тези пътища. Че те са толкова важни за мен, както и моето мимолетно присъствие в тях.

Или да се лиша от онези малки несъвършенства по пътя - сменено разписание, липсващ път и комуникации, в които може да се разчита само на приятелите. В такъв момент знаеш дали наистина са ти приятели. Защото насред пътя в чужд град, за да се ориентираш ти трябва интернет зала, но такава просто няма, а гласът от справки на Виваком е толкова нелюбезен и така дълго си чакал да те свържат, че се отказваш. Тогава ти остават приятелите. Но, единият не се е събудил, другият си го събудил, третият не те изслушва от какво имаш нужда, другият седи пред компа, но намира обяснения... Тогава звъниш на най-заетия си приятел(здравей, Ани!), който прекъсва важните си дела за да ти даде необходимата информация. И този приятел ти дава сигурността, че не си се изгубил. Че си важен. Когато си някъде, дори и в красив град, но заклещен от неуредени транспортни мрежи ти се иска да се върнеш у дома, където и да е това, защото знаеш, че всички пътища сякаш започват оттам.

Ще кажете да си взема лаптоп. Но, къде остава обикновеното общуване с хората? Да получиш отговор на въпрос. Да говорите на познати теми. Да се разбирате. Да ви е приятно да разговаряте? Не само защото говорим на български. 

Пътят ме отведе в Джулюница. Само заради еуфорията за поредното шоу на „Пъстра трапеза"? Не защото съм част от обичаите, не защото обичам българския фолклор. Това е онова неосъзнато състояние, в което спазването на традицията не стига. Не е достатъчно да знам, че съм българка. Не е достатъчно да си мисля, че съм българка. Това е миг на национална единтичност, в която ти се иска да направиш нещо по-голямо

Може би това е комплексът от въпроси, чиито отговори намерих в пътуването до Джулюница. Пътуване, което не може да се повтори - то е само веднъж в живота. Да, намерих отговори в Джулюница.

Пътят ме отведе там. Пътят ми не свършва в Джулюница. Той започва - оттук..

Л. Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев