*Проекти, Гората на новородените от Марин Лазаров

Гора на новородените
Предлагам ви оригиналният текст на проекта на М.Лазаров за Гора на новородеиите. За традицията да се посади дърво се говори много. Но много ли хора са се замисляли какво става с опожарените гори или с тези, за които някой държавен чиновник е сложил подпис в докумнт за изсичане. И защо? Защо да не се грижим за вяско посадено дърво като за наше дете, не само посадено за новородено. Този проект е съществим и за България. Можем ли да го направим и с това сама да покажем, че винаги сме искали да бъдем добри към себе си и целия свят. Да го направим?
"В нескольких сотнях километрах от Москвы в сторону Питера выбирается место с плодородной почвой и природным водоемом для «леса новорожденных». Те люди, у которых будут рождаться дети, смогут (при предварительной заявке) приехать сюда и посадить свое дерево, которое будет названо в честь их ребенка. 
Дерево, как и ребенок, растет очень медленно. И, как о дереве заботится его мать-природа, о детях – их родные и близкие. Посадив в этом месте саженец и приезжая к нему время от времени, люди смогут ощутить себя самих в «лесу», где рядом с их деревом живет дерево другого ребенка. Уверен, что этот «лес» поможет внутреннему единению людей, живущих далеко друг от друга. И несколько человек, пришедших посмотреть на свои деревья в одно и то же время, смогут просто по-человечески поговорить о своих детях и о жизни.
Место для посадки каждого нового дерева будет четко обозначено, чтобы в дальнейшем любой человек мог легко найти свой саженец. Между деревьями будут проложены зеленые аллеи; будет продумана система ирригации. Здесь постоянно будут проживать люди, заботящиеся о «лесе».
Чуть позже вокруг этого места будут построены маленькие семейные дома для людей, которые бы хотели с одной стороны жить на природе, а с другой – побыть со своим деревом.
Во время посадки всем будет предложена фото- и видеосъемка.
Давно существует традиция сажать дерево при рождении ребенка на своем участке. Но идея «леса новорожденных» предполагает собрать в одном месте именные деревья, посаженные в честь детей из разных городов и регионов России: Новосибирска, Архангельска, Мурманска, Тюмени, Санкт-Петербурга, Омска, Казани, Владимира и т.д. Русские люди, живущие за пределами России, тоже смогут посадить здесь свои саженцы.
Для того, чтобы посадить дерево, необязательно приезжать лично – можно будет сделать это по телефону.
Марин А. Лазаров – автор идеи"


Марин Лазаров@всички права запазени

* Занаяти, Мариета Недкова и нейното изкуство

Мариета Недкова от дълги години се занимава не само с художествена обработка на кожи, но и на тъкани като проявява едно особено отношние към плъсти. Мариета има участия в много самостоятелни и сборни изложби и панаири. Тя ръководи кръжок към читалище "Н.Й.Вапцорав", по програма на националния фонд Култура за развитие и съхраняване на старите занаяти, като след края на програмата в читалището се учредява Клуб Занаятчийница. Запознах се с Мариета през 2010 г. по време на Водния булевард на изкуствата в София, организиран от сдружение „Аз обичам водата” и със съдействието на АРИЗ-7. Булевардът даде възможност на много художници и занаятчии да покажат на живо своето изкуство.

Мариета, от кога се чувстваш майстор в своя занаят?

Да, майстор съм, според Задруга на майсторите. Макар занаят да може да се практикува от всеки. Това, което отличава истинският майстор е, че трябва да знае всичко от - до в своята работа, да владее различните технологии, да познава етнографските области и къде са разпространени изделията, които изработва и да има уменията да предаде знанията си на следващите го. Майсторът също изработва свои авторски произведения, които са уникати. Аз съм наследствен производител на кожени изделия. Това е по-общото понятие на изделията. Имам отношение към типично българските кожени изделия, които са останали в традиционното кожарство и за съжаление днес не са познати на съвременния българин. Но винаги могат да се направят копия на автентични предмети, към които пристъпвам с известна доза страх и любов.

Кой те въведе в занаята? Как се зароди в теб желанието да работиш в тази област, както го правиш вече от много години?

Баща ми е кожар и може да се каже, че той е първият ми учител и човекът, който ми показа красотата на това изкуство. Самият той преди години прояви интерес към един изчезнал занаят - плъсти. Но успя с помощта на много етногафи и по спомените на стари хора да възроди този занаят, който идва още от времето на прабългарите, а те са изработвали по този начин своите юрти, седла, постелки, част от облеклото си. Плъсти дава богата възможност за творчество. То не е само плоско, но и обемно, могат да се изработват картини дори с живописна техника.

Как виждаш традицията в твоя занаят, какво се е запазило от по-далечните времена и какъв е твоят принос за това запазване?

Може би, трябва да започна от сарашкия занаят, който във времето се е развил. Изработвали са се торби за гайдите - овчарската вулия, от цяла кожа, с четири крачета, завършващи с пискюли и един ремък, с който да се стяга горния край. На този принцип се появяват по-късно войнишките мешки и раниците. Понякога виждам на витрините съвременни чанти, произведени по този модел, който е предпочитан от младите хора. Но са от обработена кожа и с връзки за издърпване. По същия начин коланите, от типично хайдушкият силях във времето се е развил в така наречения рокерски, който също е предпочитан от младите хора. Също цървулите, които се изработват за сувенири и подаръци, за народните ансамбли и за много от филмовите продукции. Понякога изработвам цървули, но само по поръчка и ги правя по стария начин с дървени калъпи, а не с пластмасови. Например, армията ни през 1923 година е била с цървули, но подковани.

Това са интересни щрихи от историята на кожарството. Какво обхваща кожарския занаят?

Това са сарачи, кожухари и калпакчии, книговезци, които се развиват в наши дни в кожена галантерия, дрехи от лицева кожа, обувки, също пластики и кожухарство, което е от кожа с дълъг косъм.

С каква кожа предпочиташ да работиш?

Предпочитам свинска, телешка, овча, натурална без полимерно покритие. Сама я патинирам, според целите на изработката. Понякога отнема време, особено ако е поръчка за кино продукция, където силяха, цървулите и другите атрибути на облеклото от по-старите епохи трябва да са автентични.

Къде си изработвала такива копия?

За продукциите на „Време разделно”, за една от версиите на „Под игото”,  за "Конан Варварина", "Папеса Йоанна",  "Ао последният неандерталец" и някои други по-малки.

Мислиш ли, че твоя занаят има бъдеще и какво е отношението на младежите към него днес?

Нашият занаят има бъдеще, макар майсторите да са по-малко. Това е по-скоро изкуство, от което не се печели много, а се изисква много любов в изработката дори на един малък предмет. Но младите хора харесват кожените изделия и се радвам от една страна, че следвайки своя интерес към по-старите епохи търсят костюми и кожени аксесоари от времето на викингите, прабългарите, римляните, индианците и други, а от друга, че с това те се приближават към нашата българска традиция и я обикват, защото не винаги търсят кожени изделия за исторически възстановки или театрални представления. А някои от тях изпитват желание сами да изработят необходимите принадлежности. Като в "Багатур" сами изработват налакътниците, стрелите, шапките си и други аксесоари или в "Традиция", пресъздавайки ботевите четници, изработват паласки, чанти за фишеци, силяхлъци, вулии и други. Всички те следват мечтите си, а с тях и нашият занаят ще пребъде.

Съгласна съм с Мариета. Майсторката предлага своите изделия в сувенирно магазинче, заедно с други майстори занаятчии, в което всичко, което е само малка част от България, сложено не просто, за продажба, на грижливо подредените рафтове, а да покаже онази част от българското, с която традицията сякаш оживява.  

Лариса Ангелова@всички права запазени

* Изкуство, Павлин Петров и неговата Глаголица

В началото бе словото. С тях идват и буквите. Преди тях двама братя създават азбуката, единият дава на света глаголицата, по-късно другият - кирилицата. Няма българин, който да не знае историята на първата ни азбука, с която културата ни не би била същата. Със значението си като трета, утвърдена азбука и писменост преди много векове след латинската и арабската. С приноса си към развитието на славянската култура.

Защо Глаголица? И какво място заема тя в съзнанието на художника Павлин Петров? Това се въпросите, които си задавах, докато гледах една от експозициите му в Министерство на външните работи, през ноември 2010г.

В картините му могат да се открият всички знаци от азбуката ни. Странни са, защото нашето око не е свикнало с тяхното разчитане и може би, затова те носят в себе си едно тайнство и една магическа сила на непознатото, което кара зрителят да се отпусне и да започне да фантазира. Фантазия, която следва светлината на картините и търси смисъла зад знака, неразкриващ нищо за себе си. А с него можеше да започне азбуката, молитвата, благодарността към насъщния, любов към някого, сила, вяра, дори страх пред неизвестното.

Зададох своите въпроси на автора.

Кога започва твоето творческо развитие или осъзнаване?

Рисувам от дете. Обичам цветовете. Да рисувам, това което чувствам. То не винаги може да се обясни с думи. Рисуването ме изразява и допълва. Носи част от мен. Понякога дори в един знак от глаголицата. Но той може да има много значения. Ето, например буквата Л. Тя напомня с формите си на плодородието. Или на богиня, която ще даде плода си на нас обикновените хора. Във всяка буква откривам различни асоциации. А оставям на зрителите да открият своята.

Къде си живял и има ли значение средата за твоето израстване като творец?

Роден съм на 20.01.1976 г. в гр. Русе. Живял съм дълго време в Трявна и Габрово. Там архитектурата, занаятите и запазените обичаи ме вдъхновиха и те породиха желанието ми да претворявам красотата, и духа на българската къща и природа. Първо се занимавах няколко години с художествени занаяти и след това се отдадох изцяло на рисуването.

Предпочитана тема в рисуването ти са българския бит и фолклор. С какво свързваш глаголицата и традицията?

Знаците имат много силно влияние върху зрителя. Те биха могли да се вплетат в различни тъкани като килимите, например или в носиите. Понякога ги виждам в изделията на майсторите. Но това не са точно знаците на глаголицата. Тя е част от нашата култура и ние като нейни наследници нямаме право да го забравяме. Желанието ми е глаголицата да се види от по-голяма част хора не само у нас, но и по света. А с това тя ще има принос за развитие, популяризиране и утвърждаване на българската история и култура.

Коя е изложбата, която ще запомниш и с какво? Имаш експозиции в Софийската духовна семинария, в Представителството на европейската комисия, в Министерство на образованието, в Министерство на външните работи и в Съюза на пловдивските художници.

Да. Ще запомня първата си изложба. Много се вълнувах, но всичко мина добре. В нея представих съвършено различна тематика, както и с различна техника. Съчетах различни материали като кожа, текстил, дърво, метал и керамика. Основната ми идея беше да върна аудиторията към корените на българския род, защото вярвам, че чрез изкуството историята се поддържа жива.

С какво се отличават твоите картини?

В картините ми могат да се видят символи, използвани от древните българи, монограмите на кан Аспарух и кан Кубрат; глаголицата и кирилицата, създадени от двамата братя Кирил и Методий. В първите си творби отделях внимание на самостоятелни знаци и символи като постепенно започнах да ги събирам в различни композиции. Идеята ми също е картините да не стоят затворени в някое, макар и красиво помещение като галерия, а да достигнат до повече зрители. Замислена е като пътуваща и вече пътува по света.

Да, картините ти вече пътуват по света и са все по-наситени и разпалват въображението. Какво ще пожелаеш на младите творци?

Да вярват в себе си и в своето изкуство. Това е най-важното.

Лариса Ангелова@всички права запазени

* А.Р.И.З.-7, Смелата идея - да запазим традицията

Дали епохата на Възраждането е отминала? Исторически да. Но в съвременния свят все повече погледите на културните дейци и на тези, които милеят за родното, типично традиционното българско се обръща назад. Понякога с умиление за постигнатото велико дело на възрожденските ни дейци да съберат максимално количество паметници, свидетелстващи за нашата национална и етническа идентичност.
Защо точно през ХVІІІ-ти век, а не по-рано или по-късно? Както историята има своите периоди на развитие, обусловена от различни фактори, така и културата следва своята логична линия. Тя следва натрупания опит на различни философии, които възникват и се развиват под силата на различни икономически, политически, социални, религиозни и други фактори. Европа е била раздробена. С много народи, различни етноси. И уж в услуга на политиката да се владеят, колкото се може по-добре широките маси възниква философията или по-скоро науката за народа. От нейния опит, хората се обединяват около изконните си традиции, обичаи, бит, език, история и култура. По една или друга външна причина мисленето им е насочено към националното самоосъзнаване.
Ние също не оставаме по-назад във възникналите философски течения. Било е модерно, било е нормално културните ни и просветни люде да събират и анализират типични предмети, и свидетелства от начина на живот на българите.
Да, ние сме българи. Да, нашите възрожденски дейци са успели да съберат огромни по количества материали, доказващи нашата култура, традиция и идентичност. Те са анализирали и дали възможност на нас, макар и неучени да почерпим от извора на българската история, изкуства и култура.
Дали се спазват традициите? Важни ли са за културния облик на страната? С какво те подобряват културното ни ниво? Много въпроси, на които не може да се отговори еднозначно. Да, културата е важна. Културата е огледалото за развитие на всеки народ. От това ниво се определя неговия начин на живот, на общуването, на взаимоотношенията в обществото. Дали културата ни е в своя висок стадий на развитие? Има ли такъв висок стадий в наши дни? И защо е необходимо да поглеждаме отново назад във времето с носталгията сякаш още нищо не е направено, сякаш още има какво да кажем на себе си и да покажем на света.
Да, направено е много за културата, традициите и изкуствата. Но повечето образци не се виждат от обикновения гражданин. Те са недостъпни, затворени между стените на различни библиотеки и институции. Дали изследването може да остане чисто теоретично, чисто академично, както е било до сега? Дали не може да се разчупи практиката и всеки обикновен гражданин да се превърне не само в използващ съзнателно или не традициите, а в неин основен приносител?
Дали спазваме традициите? Дали събирането на материали, доказващи развитието на нашето общество не е спряло? Защото различните икономически и политичсеки сътресения директно рефлектират върху ценностната ни система, върху взаимоотношенията в обществото и семейството. Рефлектират в търсенето, идеализирането, избирането и отпадането на различните вярвания. Едно обръщане по-силно или по-слабо към религията. Навлизането дори на различни обичаи. Всичко това определя лицето на страната ни. На народа ни. На традицията. Тя има своите снови, но се развива във времето. Развива се и в наши дни.
На фона на печалната статистика, за намаляващия брой на институциите като театри, библиотеки и читалища, за все по-малкия бюджет на Министерство на културата, в кого остава задачата да бъдат изследвани традициите? В ръцете на шепа учени, също зависещи от цифрите в този бюджет или на ентусиастите, на които винаги е разчитала културата на България? Да, това са читалищните работници, настоятелствата към тях, всички фолклорни групи, всички които имат отношение към нея.
Ако и вие имате от тази любов към българското и искате тя да пребъде, защото с нея можем да бъдем горди и да постигнем онова състояние на духа, което не зависи от икономическата същност на битието - станете част от А.Р.И.З.-7, бъдете негов член! Смелите ви идеи ще достигнат до повече хора.

Л.Ангелова@всички права запазени

Любопитно, Какво не знаем за българския боб

Варила баба боб в гърненце. Забравила го на огъня и пяната изкипяла. Едно бобено зърно се търкулнало надолу по склона и стигнало до друго. То било в бяло, а другото в черно и като се харесали, си създали различни бобчета...

Не, това не е приказката за похлупака и гърнето или медената питка. Но бобът така се е сраснал с нашата традиционна кухня, че едва ли можем да предположим, че е основна храна не само у нас, а от хилядолетия е познат на древните цивилизации. Откъде идва боба?

Според изследователите той е първата култура, на която обръща внимание нашият прародител. Намерени са доказателства, датирани от 9759 г. пр. хр., в Тайланд; в Мексико и Перу от 7000 г. пр.хр.; в Близкия Изток от 6750 г. пр.хр.; в египетските гробници от 4000 г. пр.хр. В Европа бобът се появява след откритията на Христофор Колумб. Заради изключителната си адаптивност и добри климатични условия скоро успява да завладее цяла Европа.

За Родина на боба се считат Америка и Азия. Като американските видове са разпространени в тропическите области на Средна и Южна Америка, в Мексико, Гватемала, Колумбия и Аржентина, а азиатските видове произхождат от тропическите области на Индия, Китай и Индонезия.

С това бобът се оказа една много древна култура. Единствено по големината на зърната и тяхното оцветяване може да се разбере техният произход. Те се срещат в сферична, продълговата, плоска, полуплоска, елипсовидна и дребна форма като могат да достигнат повече от 500 г. Той може да е едноцветен с основен тон в бяло, жълто, охра, бледожълто, кремаво, червено, кафяво, тъмно кафяво, синьо виолетово или черно. А разноцветния е с основен тон в бяло или жълто, с няколко кафяви, червени, виолетови и други петна. Петната може да са единични, на мозайка или ивици.

Като всички увивни растения и боба има красиви цветове в различни багри, заради които е бил отглеждан като цвете също като картофите преди да се използва за храна.

Бобът има и предпочитания за засяване, макар да вирее добре на цялата територия на страната ни, най-добре се чувства по южните склонове на предпланинските райони с варовита и песъчлива почва. Но откъде идва българският боб?

Наша гордост, разбира се е Радуилският боб, който е донесен от Венеция. Но семената му са били испански, според документирани източници от семената на самият Христофор Колумб. Бобът е дребен и бял, но се отглежда и така нареченият болярски боб. Бобът е пристигнал в Радуил преди 300 години, някъде около 1730 година беят на Самоков разрешил неговото отглеждане, защото не можел да изхранва голямата си армия и търсел по-евтина храна. По препоръка той поръчва на българския търговец Георги Пределов боб и дава земя за заселване на неговото семейство. По този начин намират своя роден дом и неговият род и българският фасул, който се разпространява много бързо заради вкусовите си и хранителни качества.

Другият известен български боб е Смилянският боб, който притежава патент за марка. Той е патент на смолянското село Смилян, откъдето идва и името му. Той е по-едър от другите сортове и е само в три цвята - бял, черен и кафяв. Отглежда се край реката и се вие на 2-3-метрови колци. Цъфти късно и се бере през септември. От него се приготвят вкусни родопски ястия. Смилянският боб се е прославил и като екологично чист продукт, известен извън пределите на България.

През септември се берат всички видове боб. У нас се отглеждат повече от 200 сорта, като традиционни за кухнята ни са белия и едрия смилянски боб. А Мексиканците го предпочитат в червено, перуанците в зелено, в Америка едър и жълт.

Какъвто и да е цветът му, отдава му се дължимото не само заради богатия химичен състав и полезност за организма. Бобът е вкусен и може да се приготвя по различни начини и с варене, печене, пържене, задушаване, да се консервира и суши...

Най-вкусен е под формата на чорба, приготвен от баба по специална рецепта. Но това може да опитате само в Радуил и Смилян. И това е свързващото в организирането на боб фестивали у нас в двете села. Ако не сте опитали от техния боб - все още не е късно! Празниците продължават. Празници, древни като самата храна.

Варила баба боб в гърненце, но не оставила рецептата...

Лариса Ангелова@всички права запазени

За зеленчуците и техните празници

В календара на българите има не само християнски празници, не само отбелязване годишнината на местен родолюбец с голямо сърце или личност с възрожденски дух, надхвърляща възможностите на един човек. В историята ни има много примери за хора, дали много повече на страната, отколкото може да даде един човешки живот.

По този начин един кмет на малко село, който за да създаде повече настроение на своите съселяни, в една много зловеща и далечна година, решава да премине строгите наказания за веселие, извън разрешените в определеното за това време и час. За основа взима едно старо предание за две враждуващи съседни села. Но каквато и да е била истинската причина, благодарение на тази решителност на този кмет сега има некоронясан представител на динята. Селото е Петревене, до Луковит. А годината на първото честване е 1936–та с Денят на Динята.

Празникът се провежда всяка предпоследна събота на месец август, което съвпада и с честването на голяма Богородица по стар стил. В други села в България като Салманово, Шуменско и Благоево, Разград също се чества ден на Динята. Също така динята има своя световен ден на трети август, което я доближава повече до честването на празниците около свети Илия. Какъвто и да е повода за уважение на този плод през август, едно е сигурно – дава се почит на един от символите на плодородието, на плодния зеленчук диня.

Така в календара на много градове и села има не един или два празника, свързани със създаването на населеното място. Те в повечето случаи са посветени на някой светец, предание или легенда, които допълват колорита на предстоящите чествания. Но в тях може да намерите и обикновен зеленчук, който по една или друга причина е в основата на празника в дадена община. Не случайно и дните, посветени на различните зеленчуци в страната, са свързани с тяхната сезонна зрялост и беритба.

Ето защо, скоро се очакват и други не по-малко атрактивни празници, превърнати в ден на общината като Бобфест в Радуил, Самоков, станал вече международен, но и в Смилян, денят на царевицата в Кнежа и село Бърдарски геран, Бяла Слатина, денят на зелето в Петърч, денят на тиквата в Севлиево, празник на млякото в Разград, на черешата в Кюстендил, на розата в Казанлък и... много други.

Следващият празник на зеленчуците е на 3 и 4–ти септември в Радуил.

Както динята си е извоювала свой специален световен ден, може би и тези характерни за българската трапеза зеленчуци ще намерят своето място в календара на традицията.

Денят на дините от Лариса Ангелова

Началото на септември. И тази буква „р”. Някой ми беше казал, щом има в името на месеца „р” – вече е студено. Но първите дни са още топли. Макар и да зъзна сутрин и да поглеждам през прозореца сивата светлина(а трябва да ставам рано за работа), се пренасям пак към дните на последното ми лято, за тази година.

В предпоследната събота на август. Когато края на отпуската беше още далеч и аз в моето село, нито своя, нито чужда отидох на събора. Не обикновен събор или сбор на родата, а 72-я ден на Дините, в моето село. Не знаех наоколо да има бостани, но щом го празнуват, дори записаха участници за състезание по търкаляне на диня, за отглеждане на най-голяма диня и имаше конкурс за рисунка на асфалта – „ Аз и моята диня”. Да не пропусна и конкурса за най-интересен фенер от кората на диня. То много начини за изрязване на фенери няма и някак покрай програмата с ентусиазираните и много добри фолклорни групи си спомних детството.

Онова босо детство при баба, в малкия град на юг, когато края на ваканцията наближаваше и за да се подсили трудната раздяла се разделяхме с карнавал и дини. По същия начин, набелязваше се вечер, може и събота да е било, но аз бях за първи клас и не помня добре. Само помня, големият ми братовчед, който ми избра много голяма диня, отряза й капачето, издяла две очи и една усмивка със зъби. Много страшна ми се видя, дори плаках, но другите ми братовчеди ме успокояваха, че така се прави фенер. Сложихме свещ и тръгнахме по улиците с другите деца и техните фенери да се плашим.

Не знам защо има такъв ден на дините. Дали защото динята олицетворява завършека на отруденото лято, или защото това е най-вкусния плод на любимия ми месец август. Ако трябва да бъда точна динята, всъщност е плод на зеленчук и така се води в ботаниките. Поне в моя учебник по морфологичен строеж на зеленчуците и плодовете. Каквато и да е динята, плод на зеленчук или само плод, обичам я.

На другия ден се отбих в коопмагазина. Имаха дини. Да си купя, да се почерпя за предстоящия ми все още рожден ден. Магазинерката бе толкова любезна, че ми продаде последните десет дини. Аз се хванах на мазните й приказки, щото исках да се хвана, а и обичах дини, но как да ги занеса, макар и на две пресечки от магазина? Тя извика майстора, който й поправяше нещо зад щанда и преди да си отворя устата, му нареди да ги сложи в една количка и да ги отнесе в къщи(т.в. в бараката). Човекът все пак попита къде точно за да е сигурен, а тя му се сопна, как къде, в къщата на софиянеца от София! Ха сега, кой пък е този софиянец! Как кой, къщата на художниците! Аз вече съвсем се обърках. Че бях от София -да, че подарих две три книжки(от моите с картинки) на съседите - да, но все пак плахо попитах, коя е тази къща. На художниците и се врътна. Е, до нас в къщата на кмета се бяха настанали скулптори от Художествената Академия с договор за две години. Да работят върху дипломните си работи и да украсяват с това селото. За 72-я ден на дините измайсториха шадравани, паметници и какво ли не, които признавам ми харесаха, но не разбрах. Успокоих се, ако ги занесе на момчетата ще се почерпят, а и за мен ще остане някоя диня, все пак те бяха, наистина от София...

Но майсторът отнесе количката с дините право у дома. Нямаше грешка. Аз се оказах софиянеца от София. Да, ама аз съм родена в Бургас и съм от женски род. А баща ми е от Петрич, мама от Лом, баба и дядо- бежанци от Серес и това последно лято, за което исках да ви разкажа бе в Луковит. Не защото нямах и друг съсед от София(работил известно време там), но той беше – Петревенския софиянец. Трябва да е имало и софиянци от Правец и от Англия, а тук съвсем се обърках.  Но сина на един от селото учеше първо в София, след това в Лондон и така си остана с името – англичанина от София.

Наистина, исках да ви разкажа и за първите дни на септември. Когато идват,  в мен носталгично се прокрадва миризмата на тебешир и черна дъска. Никога не разбрах до четвърти клас, какво е посрещане на първия учебен ден, мама все закъсняваше да ме вземе от баба покрай отложените си изпити в Университета. Докато дойде от Бургас и отскочи при мен в Петрич през София, доста е пътувала, едва сега го осъзнавам. Споменах ли, че единия ми чичо остана в Пловдив, ние заживяхме в София, а третия е още в Бургас? И че веднъж отново се събрахме всички за този празник, но този път в Русе, че някой се женеше... Но помня, че отидох на училище щастлива и с един малък динен фенер – подарък за учителката. Мама беше купила предвидливо цветя, за да не разочарова учителката, но аз какво ли разбирах тогава.

Закъснях за посрещането на знамето в двора, за поливането на менчето, за първия звънец(онзи големия меден звънец, разлюляван с все сила от най-усмихнатата чистачка), за усмивките, за сълзите в очите на родители и ученици. Когато влязох в клас, а закъснях и за часа, моята учителка, ме погледна сърдито и не пожела да вземе моя динен фенер. Не я разбрах тогава, не я разбирам и сега. Но знам, когато дойде септември искам отново да седна на последния чин, отляво до прозореца и да бъда в първи клас, защото още нищо не съм научила.

А за денят на дините, ако не ми вярвате, може да попитате „чичко Гугъл”. Той ще ви каже къде у нас и по света има такъв празник, ще ви каже и кога започва първия учебен ден, но не може да ви отговори само на един въпрос – защо в моя позакъснял първи учебен час, аз научих първия си урок по... родолюбие.


* публикувано 08.09.2009 в Knigite.bg
Лариса Ангелова@всички права запазени

Наука и фолклор, Фолклорни жанрове

Фолклорни жанрове

Българският фолклор е неотделима част от българската култура и традиция. Независимо от различията в теорията за това дали фолклорът се състои само от определена област на приложение или е много по-мащабно явление и влияе върху всички останали социално и културни процеси в обществото и дали ще се разглежда само като част от етнографията и социалната култура, той е важна отличителна черта изразяваща всички етапи от развитието на културата в едно общество

У нас широко навлиза определението на проф. Ив. Шишманов. Според него „Фолклор е всичко онова, което народът знае за себе си, за своите близки и обкръжаващата го среда, т.е. това е традиционната култура и знание предавани по устен път”. Като понятие или термин фолклорът се използва за определяне и изследване на народното творчество. Едва през ХІХ в. се появява като научен термин. През 1846 г. в статията на английският учен Уилям Джон Томс в списанието „Атенеил”, той предлага съчетанието на двете думи folk-народ иlore-мъдрост. Според него фолклорът събира в себе си цялото познание за един народ по вербален (устен път). А това са нрави, обичаи, носии, танци, песни, приказки и легенди на дадена етническа общност.

Фолклорът е онази част от художествената култура, характерна за определена територия и изразяваща се в обичаите, традициите и бита. Не случайно може да се направи и разграничаване на отделните фолклорни области в дадена страна. Той е и носител на художествената култура. Както е случаят с народната песен, която е колективно творчество, което може да се раздели на три елемента – художествена култура на първобитния колектив, втория - културата като елемент на социалното разделение и третият – изразител на социалната общност. Логично - фолклорът не може да бъде самостоятелен пример в класификацията на изкуствата защото самият той обхваща всички изкуства в себе си. Това са не само песента и музиката, но и танц, занаятите и т.н. Но от своя страна фолклорът се отличава от специализираната художествена култура, тъй като е резултат от дейностите и нуждите на малки общности. С това би трябвало творбата да отразява естетическите възгледи на колектива. Тази естетика може да се разглежда в две подсистеми – първата е т.н. аграрна - едногодишния аграрен цикъл от трудовите практики и дейности, а втората в която се образуват формите на индивидуалното творчество на една личност, но като представител на колектива. Така в различните части на страната може да има по-засилени елементи на изявената етно култура.

Семейството също играе важна роля в народната култура. Тъй като колектива се възпроизвежда  в биологичен и социален смисъл. Във всяко семейство има определени патриархални подредби с едно задължително взаимодействие с целия колектив, защото всяка културна изява е за целия колектив. Има няколко типа художествени изяви:

- художествена изява, която се реализира само в границите на микро колектива; - художествени изяви, когато отделната група застава непосредствено пред всички като изпълнител или творец на духовни ценности. Това са обредните и трудовите колективи.

Също в спецификата на народното творчество се проявяват и други пет признака, което е характерно за фолклора като изкуство. Това са анонимност – без конкретен автор;  вербалност – предава се по устен път; вариабално – съществува в много варианти; масовост – без ограничения и диалектност – носи следи от диалекта в даден район.

Така самото деление на фолклора по жанрове, всъщност следва различните изяви на народното творчество – песни, музика, танци, приказки, легенди и др. Във фолклора се открояват два основни вида - изпълнителски и пластичен. Изпълнителският фолклор се дели на словесен и песенен. Това са следните жанрове:

- народни песни - народна поезия в тесния смисъл на думата;

- народна проза – приказки, анекдоти, легенди, предания, мемоарни разкази;

- пословици и поговорки;

- гатанки;

- наричания - баяния, гадания;

- детски фолклор;

- хумор и сатира;

- народна драма.

В пластичния фолклор влизат нравите, обичаите, песните, танците, музиката. А също така и художествените занаяти, украси и изработването на носии.

Л.Ангелова@всички права запазени

Изкуство, Нежни пространства, Красимир Дойчев

НЕЖНИ ПРОСТРАНСТВА, КРАСИМИР ДОЙЧЕВ

Красимир Дойчев е роден в София през 1961 г. Той е художник, наложил се трайно през последните десет години в културния живот на страната. Известен с оригиналната си техника в картините с акварел и запазената за него марка в маслата с пейзажи, Краси има почитатели освен в страната и в Германия, Австрия, Великобритания, Гърция, Италия, Йордания, Канада, Кения, Франция, САЩ, ЮАР и др. 

Завършва националната художествена гимназия в класа на изтъкнатия български художник Петър Доев. Има над двадесет самостоятелни изложби в страната и чужбина, от които се открояват, „Червено трептене”, „Някъде там”, „Хвърчила” и „Нежни пространства”. Предпочитани теми в картините на Краси Дойчев са пейзажа и голото женско тяло, чийто аналог се открива в почти всички негови картини. В пейзажите, линиите на дърветата напомнят извивките на тялото и оформят една различна от реалността вселена, потопена в музика, движение и ритъм.

И сякаш това не е достатъчно, а зад дърветата не само дочуваме музика, която да ни отведе някъде далеч зад хълма, а ето по пътеката ще пробяга Кукер и след него зимата ще ситни още с надежда, а за нея вече няма място…Или ще видим девойката готова да поеме по жизнения си път. И все ще се оглеждаме в дълбочината на пейзажа, търсейки ромона на бистрия извор или заровената пантофка на някоя Лазарка. Света в картините на Краси Дойчев понякога е труден за излизане и труден за възприемане, толкова са наситени емоциите и цветовете. Наситени червени и сини нюанси за пейзажите. По-пастелни  за лазарките, девойките или малките момичета.

Може би затова в картините на художника жената заема централна роля - с нея започва, тя е вселената и с нея свършва света. А няма нищо по-красиво от живота.

В това се състои и чисто визуалната наслада в картините на Краси - нежно поднасяне на сюжет, в който цветните пространствата не делят, а събират любов и чувственост.

Долна баня вика земя, Събития, Илияна Делева

Долна баня вика Земя от Илияна Делева

Подножието на Рила крие магия в себе си. Дали тя идва от минералните извори, от близостта на планината или от носталгията по едно щастливо време на детството? Не знам това.

Но тази събота и неделя разбрах, че магията идва от хора като Ангелина – с невероятния глас, Даниела, която рисува с мъниста, Йорданка – общественичката, Малинка , която открива красотата в клонки и коренчета и я пренася при хората, рисува и прави кукли, Иван- дърворезбар и философ и съпругата му Маргарита, г-н Мичев – бизнесмен с красиви идеи, Вальо-градинаря художник, Митко – хижар, турист и краевед  и естествено Веселка, чиито „Жадни миражи” сякаш са повод за събирането - местните хора, с които се срещнах. Обединява ги едно – любовта към родния край, желанието им да бъдат там – полезни и извисени, да следват мечтите си и да оцелява (но всъщност да се извисява) духът чрез изкуство. Дали пеят, рисуват, откриват красотата в дървото, творят я от парцали и мъниста или пишат думите, които ги измъчват – те са живи, истински и топли хора. Магията идва от интересната история на този край, от вкуса на малини, от аромата на липи и от сладостта на мед. Усетих ,че има млади хора, които искат нещата да се случват тук и сега.

„Кръстопът на изкуствата”. Изведнъж всички започват да живеят с идеята за това събитие. Иван сподели, че се е притеснявал какво ще се случи, но само в първите десет минути.Имат ли право да ползват такова помпозно наименование? И още как! Макар идеята да не е само и единствено тяхна. Те са на кръстопът в географски, исторически и житейски смисъл.Тези дни там се срещнаха около тридесетина съмишленици, но хората от града са готови да поканят и приемат и триста – стига да поискат да отидат там. Да превърнат задрямалото място в онова културно средище, което е било. Търсят и намират хора, които да ги подкрепят с труда и идеите си – Весислава не е само водещ, Анахид и Балчо не са само хора, които представят една книга и издателят и поет Красимир Георгиев не е само почетен гост. Това прави възможно до стиховете да се лее вино и билково Хелби, по ябълковите дървета да увиснат картини от мъниста и между клоните с вятъра да се понесе и песен, а на полянката на припек да полегнат книги между дърворезбите.

Преживяването беше покровителствано от планината и ми напомняше есето на Цв. Спасов „За хубавите разговори”. Защото точно това се случи на голямата поляна между мен и Цвети, с която се запознах точно тук, по пътеките към микроязовира, по които ни водеха Иван и Маргарита, ранобудстването ни с Руми, неочакваната среща с отколешна позната… Такава беше и нощта с импровизирания поетичен дуел между  Райчо Райчев и Балчо Балчев, пламъците на спор, който всъщност се оказа съгласие, музиката и за финал песента на щурците в пълнолунната нощ.

А знаете ли как се съчетават гордостта от постигнатото и любовта? В градината направена изцяло от човешка ръка, във фермата за щрауси, в идеята за винотерапия.

Две думи са нужни на всеки от нас за да успее, но не да ги повтаря като мантра, а да ги извършва всеки ден: любов и труд! И тогава ще има и Долна баня, и България и Земя. Ще ни има.

Илияна Делева@всички права запазени

Разговор между гларус и една часовникова кула, Лариса Ангелова

Това е един разговор с невидимите ми мисли за новите символи, които оставяме зад гърба си. Когато напускаме един град. Когато напускаме спомените си и се връщаме, а искаме те да са точно там където сме ги оставили на мястото, откъдето сме тpъгнали. Защо е тази носталгия, след като времето не спира? Защо да се вpъщаме назад и да си спомняме за нещо, което отдавна ни е забравило? Но ние не сме забравили. Ние сме пълни със спомени, които стоплят понякога студените вeчеpи, защото знаем, че нашият личен симвoл е там... някъде и ни чака...

Когато се върнах в родния си Бургас... Голям и уютен град, разраснал се, променен. Станал е много модеpен. Но за да съм сигурна в себе си, че ме помни направих детската си обиколка - обиколка на символите. Започнах от старатa ни къща до пристанището с прозорци над гpадината, пред която разстилаха младите си клони явори, а по паветата на още по-старата улица чаткаха копитата на коне и минаваха файтони. След това дойдоха асфалта и модерните пространства. Улиците се разшириха, гpадините се промениха, но аз застанах под познатия прозорец в шума от копита. Дори надписа „Продава се" не сви сърцето ми - защото знаех, че в чийто дом да се превърне моят спомен - той винаги ще бъде в мен.

След това минах по главната улица „Първи май". Нищо, че има ново име. Не мога да кажа „Александровска" - тя не ми носи спомен. А „Първи май" - да. С манифестациите, с невероятното чакане да дойде ред на нашето училище и задължителните черни обувки, които винаги ме стискаха и изгладената бяла блуза закопчана догоре. Също с многото хора в петък вeчеp, с опашките пред двете кина „Родина" и „Септември", с множеството, ентусиазирано стигащо до „Тройката" - паметника на Альоша. Не мога да забравя и липите, които и сега са там и вдишвам мириса на узрелият им цвят, макар да е в края на лятото... И клоните надвесени над асфалта. Погледът ми напразно търси познати сладкарници и магазини и книжарници. Всичко е променено и сякаш с тях се е променил и спомена.

Нямам символи. Изгубени за погледа. Как да остана в града си? Сякаш е мой, а съвсем чужд, защото мен ме няма. Никъде не видях себе си. Всичко ме бе забpавило. Продължих по Богориди. Така я наричахме и преди, макар да носеше съвсем друго име. По нея си отдъхнах, защото стаpите къщи с барокови елементи си стояха непокътнати. Да, пребоядисани, стегнати, но бяха там. Познах ги. Познаха ме. Единствено се натъжих за къщата, в която някога бе отседнал Лермонтов. Една стара, порутена, килната настрана и боядисана в розово. И новата къща бе в розово, но в нея не бе останал духа на Лермонтов. Погледнах и към арменската църква зад хотел България. От нея често ни гонеше арменският поп - „Деца не влизайте в чужди храмове".

Оставих се символите да ме водят. Към морската градина, към плажа, към морето. Морето. То е същото. Голямо, необятно с край някъде зад хоризонта. Може би беше по-есенно, откакто го видях за последен път. Беше по-чисто, по-шумно, но беше морето, което обичам. Седнах на пясъка върху купчина сухи водорасли. И може би замечтана към изгубените си символи зареях поглед в няколкото чайки. Бяха чайки. По-надолу по брега се разхождаше един гларус. Шумът на вълните ме успокои и отнесе към далечните дни, в които си споделяхме тайни. И тогава дочух как гларуса проточи шията си и заговори някого, когото не виждах: „Мислиш ли, че времето може да спре?". „Не. Аз съм времето". „Но как можеш да си сигурна, че това си ти?" „Не си ли спомняш? Аз, стоя само в едно време - твоето". „Защо?" „Защото така трябва". „Но от кого зависи? Ето аз съм гладен и ще се хвърля във вълните, а ти..." „Аз не изпитвам глад, нито жажда, аз съм времето."... „Разбрах, но не изпитваш ли и любов, надежда, че можеш да се върнеш назад и да тръгнеш напред?" „Не, аз съм точно тук, където трябва да съм. Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". „Да, но... Сигурна ли си?" „Не. Но знам, че така трябва. А ти винаги ще ме намериш там - където си ме оставил...".

Гларусът отлетя. От писъка му в ушите ми станах. Бях заспала под силното септемврийско слънце. Потърсих гларуса, само една чайка се къпеше във вълните. Тръгнах по брега. Събирах миди, символи от детството. Вървях по брега и стигнах до старата гемия - изоставена, с олющена боя. Но в очите ми тя бе горда, извисила снага и видях платното, което я водеше към бурите... Но единствената буря бе в мен - моята гемия тънеше в пясъците на горещите дюни...

Отново на гарата. Отново отпътуване. Или завръщане? В градинката с яворите. Потърсих чинарите, големите, в които си правихме къщички като деца - бяха отсечени. Още един откъснат символ. Какво ми бе останало? Крясъка на гларуси, шепа миди, пясъка и силното слънце? И часовниковата кула, която ме посрещаше и изпращаше през всичките години. Погледнах  към стрелките. Беше вечер, а те показваха дванадесет без три. Не се движеха и си спомних за разговора - „Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". Времето ме обича. Повтарях си го. Дълго гледах към стрелките, а когато седнах в автобуса за новия ми дом и новите ми символи, те сякаш оживяха, сякаш ги дочух да казват - „Не тъжи, ние сме тук. Ние пак ще бъдем тук. Ще ни намериш във времето, в което ни оставяш. А времето - то няма значение"...


Л.Ангелова@всички права запазени

Пазител на традицията

Възможно ли е традицята да се опази? Кой е критерият за нейното съхраняване? Възможно ли е да се обхванат всчиките й направления? Самата идея да се прецени, кой успява да съхрани традицията във времето на високи технологии е не само смела, но и достойна за уважение.
За трета поредна година А.Р.И.З.-7 (Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите) провежда ежегодното си награждаване на номинираните за "Пазител на традицията". След обработване на предложенията, събирани през цялата година бяха номинирани представители в следните категории:
Фолклор
Изобразително изкуство
Занаяти
Кулинария
През тази година е добавена и нова категория - "Млад пазител на традицията" до 35 години. През изминалите години нямаше критерий за възраст, но в Асоциацията се наложи мнението, че предаването на традицията на поколенията е важен момент за нейното съхраняване.
Какво е традицията? Само механично свързване с българския фолклор? Не, тя е с много направления и прояви в ежедневието ни. Тя е навсякъде -  част от позабравени обреди и обичаи, в трапезата ни по време на църковен празник, в семейството, при раждане на дете, в бита...Но членовете на младата асоциация категорично определиха първите категории, в които могат да бъдат избрани и отличени представители на традицията - фолклор, изобразително изкуство и занаяти. В група фолклор се включват танцови изпълнители, народни певци и инструменталисти, с принос в озпазване и разпространение на българските песни и танци. Във втора група се включват представители на изобразителното ни изкуство, а в трета група - майстори, с цялото богатство на българските занаяти.
С това не се изчерпват възможностите за номиниране. Не случайно А.Р.И.З -7 като основен организатор на кулинарния фестивал "Пъстра трапеза на гости на моя град", започва съхранението на традицията от храната. Всички запазени от времето обреди, обичаи и празници са свързани с приготвянето на определен тип храна. По този начин започва събирането на уникални рецепти от различните региони в страната по време на фестивала. Заедно с него пътува и изложба от детски рисунки на тема "Рецептите на баба", подбрани от националния конкурс на същата тема. Във връзка с пътуванията си по страната в асоциацията дойде предложението за новата категория в номинациите - кулинария.
Популярното, станало вече национално кулинарно шоу - "Пъстра трапеза на гости на моя град" е също носител на традицията. Всеки, който е имал възможността да посети фестивала, е успял да се докосне до едни истински пазители на традицията. Започвайки от бита, семейството, храната, обичаите, обредите, които са живи и се поддържат с много любов и вяра.
Повече инфорамиця за А.Р.И.З.- 7 и "Пазител на традицията" можете да видите тук:

www.ariz7.com/archives/1533

Лариса Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

Традиция и съвремие, Пътят до Джулюница от Лариса Ангелова

Не ви ли се е случвало поне веднъж в живота, в произволна точка от картата на България да се чувствате като у дома? И не у дома, защото имате някъде вила или къщичка далеч от града, шума, надпреварата и любопитните съседи. Не е и мястото, където сте оставили приятни спомени от далечните роднини, близки приятели и детството. Това е мястото, в което чувствате изведнъж огромен прилив на сили. Мястото, където се освобождавате от всички неприятности. Мястото, в което се чувствате готови за подвиг - да напишете някому писмо, да си признаете за малките грешки, да посетите нещо, за което отдавна сте си обещали, дори да харесвате някой, за което не си признавате.

Едно такова място се оказа Джулюница. Но тръгнах отдалеч. От моето село. От съботно - неделната почивка изведнъж се озовах отново на път. Дали пътищата следват своята посока? Дали няма предначертани събития? Дали защото свикнах през последните години да пътувам и да преквалифицирам безработни, ми липсва онова усещане, че ще видя нови и непознати хора, на които ще дам може би малък отговор на големите им въпроси. Дали се чувствах добре в непознатите градове? Да, защото имах поне един познат и знаех, че рано или късно ще се върна у дома.

Мислех, че у дома е моя двор с цветя до Луковит. За да постигна своя малък рай строителните ми митарства ме отведоха до Плевен, Враца, и Ловеч. Каквото и да правех все се връщах към този двор. Не всички пътища водят към Рим. За едни е сигурно, той води у дома. Но още не го знаех, мислех че това село е по-важно, защото там се чувствах свободна. Но по силата на непреодолима тъга за пътуване тръгнах към нова непозната посока - към Джулюница.

Защо Джулюница? Защо не в друг град или село? Само защото пътят до там логично следва познатата вече линия Луковит, Ловеч, Търново, Горна? Можех да продължа и до Омуртаг. Можех просто да се върна до Ябланица и с родния софийски автобус да стигна до всяка точка в страната? Но пътят до Горна е прекалено равнодушен към моето оживление. По магистралата няма знаци, по които да се ориентирам - коя съм, от къде идвам и накъде съм тръгнала.

Пътят до Ловеч ми е познат. Градът вече ми е близък. Ще ми липсва ако избера друг маршрут. Ще ми липсват и Дерманци с жълтата къща и белите ружи. Ще ми липсва изоставеното лятно кино в Угърчин. Щъркеловото гнездо до завоя на селото, чиято табела все не успявам да прочета. И останките от каменната къща, чийто зид подпира хребета на неголямо възвишение. И традиционните български ястия във Вароша и кафето с бяло сладко на моста на Колю Фичето. Не само ще ми липсват. Не мога да се лиша от удоволствието да знам, че съм част от нещото, което се случва около мен, но не съм сигурна какво е. Усещането, че съм част от живота на тези пътища. Че те са толкова важни за мен, както и моето мимолетно присъствие в тях.

Или да се лиша от онези малки несъвършенства по пътя - сменено разписание, липсващ път и комуникации, в които може да се разчита само на приятелите. В такъв момент знаеш дали наистина са ти приятели. Защото насред пътя в чужд град, за да се ориентираш ти трябва интернет зала, но такава просто няма, а гласът от справки на Виваком е толкова нелюбезен и така дълго си чакал да те свържат, че се отказваш. Тогава ти остават приятелите. Но, единият не се е събудил, другият си го събудил, третият не те изслушва от какво имаш нужда, другият седи пред компа, но намира обяснения... Тогава звъниш на най-заетия си приятел(здравей, Ани!), който прекъсва важните си дела за да ти даде необходимата информация. И този приятел ти дава сигурността, че не си се изгубил. Че си важен. Когато си някъде, дори и в красив град, но заклещен от неуредени транспортни мрежи ти се иска да се върнеш у дома, където и да е това, защото знаеш, че всички пътища сякаш започват оттам.

Ще кажете да си взема лаптоп. Но, къде остава обикновеното общуване с хората? Да получиш отговор на въпрос. Да говорите на познати теми. Да се разбирате. Да ви е приятно да разговаряте? Не само защото говорим на български. 

Пътят ме отведе в Джулюница. Само заради еуфорията за поредното шоу на „Пъстра трапеза"? Не защото съм част от обичаите, не защото обичам българския фолклор. Това е онова неосъзнато състояние, в което спазването на традицията не стига. Не е достатъчно да знам, че съм българка. Не е достатъчно да си мисля, че съм българка. Това е миг на национална единтичност, в която ти се иска да направиш нещо по-голямо

Може би това е комплексът от въпроси, чиито отговори намерих в пътуването до Джулюница. Пътуване, което не може да се повтори - то е само веднъж в живота. Да, намерих отговори в Джулюница.

Пътят ме отведе там. Пътят ми не свършва в Джулюница. Той започва - оттук..

Л. Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев