За зеленчуците и техните празници

В календара на българите има не само християнски празници, не само отбелязване годишнината на местен родолюбец с голямо сърце или личност с възрожденски дух, надхвърляща възможностите на един човек. В историята ни има много примери за хора, дали много повече на страната, отколкото може да даде един човешки живот.

По този начин един кмет на малко село, който за да създаде повече настроение на своите съселяни, в една много зловеща и далечна година, решава да премине строгите наказания за веселие, извън разрешените в определеното за това време и час. За основа взима едно старо предание за две враждуващи съседни села. Но каквато и да е била истинската причина, благодарение на тази решителност на този кмет сега има некоронясан представител на динята. Селото е Петревене, до Луковит. А годината на първото честване е 1936–та с Денят на Динята.

Празникът се провежда всяка предпоследна събота на месец август, което съвпада и с честването на голяма Богородица по стар стил. В други села в България като Салманово, Шуменско и Благоево, Разград също се чества ден на Динята. Също така динята има своя световен ден на трети август, което я доближава повече до честването на празниците около свети Илия. Какъвто и да е повода за уважение на този плод през август, едно е сигурно – дава се почит на един от символите на плодородието, на плодния зеленчук диня.

Така в календара на много градове и села има не един или два празника, свързани със създаването на населеното място. Те в повечето случаи са посветени на някой светец, предание или легенда, които допълват колорита на предстоящите чествания. Но в тях може да намерите и обикновен зеленчук, който по една или друга причина е в основата на празника в дадена община. Не случайно и дните, посветени на различните зеленчуци в страната, са свързани с тяхната сезонна зрялост и беритба.

Ето защо, скоро се очакват и други не по-малко атрактивни празници, превърнати в ден на общината като Бобфест в Радуил, Самоков, станал вече международен, но и в Смилян, денят на царевицата в Кнежа и село Бърдарски геран, Бяла Слатина, денят на зелето в Петърч, денят на тиквата в Севлиево, празник на млякото в Разград, на черешата в Кюстендил, на розата в Казанлък и... много други.

Следващият празник на зеленчуците е на 3 и 4–ти септември в Радуил.

Както динята си е извоювала свой специален световен ден, може би и тези характерни за българската трапеза зеленчуци ще намерят своето място в календара на традицията.

Денят на дините от Лариса Ангелова

Началото на септември. И тази буква „р”. Някой ми беше казал, щом има в името на месеца „р” – вече е студено. Но първите дни са още топли. Макар и да зъзна сутрин и да поглеждам през прозореца сивата светлина(а трябва да ставам рано за работа), се пренасям пак към дните на последното ми лято, за тази година.

В предпоследната събота на август. Когато края на отпуската беше още далеч и аз в моето село, нито своя, нито чужда отидох на събора. Не обикновен събор или сбор на родата, а 72-я ден на Дините, в моето село. Не знаех наоколо да има бостани, но щом го празнуват, дори записаха участници за състезание по търкаляне на диня, за отглеждане на най-голяма диня и имаше конкурс за рисунка на асфалта – „ Аз и моята диня”. Да не пропусна и конкурса за най-интересен фенер от кората на диня. То много начини за изрязване на фенери няма и някак покрай програмата с ентусиазираните и много добри фолклорни групи си спомних детството.

Онова босо детство при баба, в малкия град на юг, когато края на ваканцията наближаваше и за да се подсили трудната раздяла се разделяхме с карнавал и дини. По същия начин, набелязваше се вечер, може и събота да е било, но аз бях за първи клас и не помня добре. Само помня, големият ми братовчед, който ми избра много голяма диня, отряза й капачето, издяла две очи и една усмивка със зъби. Много страшна ми се видя, дори плаках, но другите ми братовчеди ме успокояваха, че така се прави фенер. Сложихме свещ и тръгнахме по улиците с другите деца и техните фенери да се плашим.

Не знам защо има такъв ден на дините. Дали защото динята олицетворява завършека на отруденото лято, или защото това е най-вкусния плод на любимия ми месец август. Ако трябва да бъда точна динята, всъщност е плод на зеленчук и така се води в ботаниките. Поне в моя учебник по морфологичен строеж на зеленчуците и плодовете. Каквато и да е динята, плод на зеленчук или само плод, обичам я.

На другия ден се отбих в коопмагазина. Имаха дини. Да си купя, да се почерпя за предстоящия ми все още рожден ден. Магазинерката бе толкова любезна, че ми продаде последните десет дини. Аз се хванах на мазните й приказки, щото исках да се хвана, а и обичах дини, но как да ги занеса, макар и на две пресечки от магазина? Тя извика майстора, който й поправяше нещо зад щанда и преди да си отворя устата, му нареди да ги сложи в една количка и да ги отнесе в къщи(т.в. в бараката). Човекът все пак попита къде точно за да е сигурен, а тя му се сопна, как къде, в къщата на софиянеца от София! Ха сега, кой пък е този софиянец! Как кой, къщата на художниците! Аз вече съвсем се обърках. Че бях от София -да, че подарих две три книжки(от моите с картинки) на съседите - да, но все пак плахо попитах, коя е тази къща. На художниците и се врътна. Е, до нас в къщата на кмета се бяха настанали скулптори от Художествената Академия с договор за две години. Да работят върху дипломните си работи и да украсяват с това селото. За 72-я ден на дините измайсториха шадравани, паметници и какво ли не, които признавам ми харесаха, но не разбрах. Успокоих се, ако ги занесе на момчетата ще се почерпят, а и за мен ще остане някоя диня, все пак те бяха, наистина от София...

Но майсторът отнесе количката с дините право у дома. Нямаше грешка. Аз се оказах софиянеца от София. Да, ама аз съм родена в Бургас и съм от женски род. А баща ми е от Петрич, мама от Лом, баба и дядо- бежанци от Серес и това последно лято, за което исках да ви разкажа бе в Луковит. Не защото нямах и друг съсед от София(работил известно време там), но той беше – Петревенския софиянец. Трябва да е имало и софиянци от Правец и от Англия, а тук съвсем се обърках.  Но сина на един от селото учеше първо в София, след това в Лондон и така си остана с името – англичанина от София.

Наистина, исках да ви разкажа и за първите дни на септември. Когато идват,  в мен носталгично се прокрадва миризмата на тебешир и черна дъска. Никога не разбрах до четвърти клас, какво е посрещане на първия учебен ден, мама все закъсняваше да ме вземе от баба покрай отложените си изпити в Университета. Докато дойде от Бургас и отскочи при мен в Петрич през София, доста е пътувала, едва сега го осъзнавам. Споменах ли, че единия ми чичо остана в Пловдив, ние заживяхме в София, а третия е още в Бургас? И че веднъж отново се събрахме всички за този празник, но този път в Русе, че някой се женеше... Но помня, че отидох на училище щастлива и с един малък динен фенер – подарък за учителката. Мама беше купила предвидливо цветя, за да не разочарова учителката, но аз какво ли разбирах тогава.

Закъснях за посрещането на знамето в двора, за поливането на менчето, за първия звънец(онзи големия меден звънец, разлюляван с все сила от най-усмихнатата чистачка), за усмивките, за сълзите в очите на родители и ученици. Когато влязох в клас, а закъснях и за часа, моята учителка, ме погледна сърдито и не пожела да вземе моя динен фенер. Не я разбрах тогава, не я разбирам и сега. Но знам, когато дойде септември искам отново да седна на последния чин, отляво до прозореца и да бъда в първи клас, защото още нищо не съм научила.

А за денят на дините, ако не ми вярвате, може да попитате „чичко Гугъл”. Той ще ви каже къде у нас и по света има такъв празник, ще ви каже и кога започва първия учебен ден, но не може да ви отговори само на един въпрос – защо в моя позакъснял първи учебен час, аз научих първия си урок по... родолюбие.


* публикувано 08.09.2009 в Knigite.bg
Лариса Ангелова@всички права запазени

Наука и фолклор, Фолклорни жанрове

Фолклорни жанрове

Българският фолклор е неотделима част от българската култура и традиция. Независимо от различията в теорията за това дали фолклорът се състои само от определена област на приложение или е много по-мащабно явление и влияе върху всички останали социално и културни процеси в обществото и дали ще се разглежда само като част от етнографията и социалната култура, той е важна отличителна черта изразяваща всички етапи от развитието на културата в едно общество

У нас широко навлиза определението на проф. Ив. Шишманов. Според него „Фолклор е всичко онова, което народът знае за себе си, за своите близки и обкръжаващата го среда, т.е. това е традиционната култура и знание предавани по устен път”. Като понятие или термин фолклорът се използва за определяне и изследване на народното творчество. Едва през ХІХ в. се появява като научен термин. През 1846 г. в статията на английският учен Уилям Джон Томс в списанието „Атенеил”, той предлага съчетанието на двете думи folk-народ иlore-мъдрост. Според него фолклорът събира в себе си цялото познание за един народ по вербален (устен път). А това са нрави, обичаи, носии, танци, песни, приказки и легенди на дадена етническа общност.

Фолклорът е онази част от художествената култура, характерна за определена територия и изразяваща се в обичаите, традициите и бита. Не случайно може да се направи и разграничаване на отделните фолклорни области в дадена страна. Той е и носител на художествената култура. Както е случаят с народната песен, която е колективно творчество, което може да се раздели на три елемента – художествена култура на първобитния колектив, втория - културата като елемент на социалното разделение и третият – изразител на социалната общност. Логично - фолклорът не може да бъде самостоятелен пример в класификацията на изкуствата защото самият той обхваща всички изкуства в себе си. Това са не само песента и музиката, но и танц, занаятите и т.н. Но от своя страна фолклорът се отличава от специализираната художествена култура, тъй като е резултат от дейностите и нуждите на малки общности. С това би трябвало творбата да отразява естетическите възгледи на колектива. Тази естетика може да се разглежда в две подсистеми – първата е т.н. аграрна - едногодишния аграрен цикъл от трудовите практики и дейности, а втората в която се образуват формите на индивидуалното творчество на една личност, но като представител на колектива. Така в различните части на страната може да има по-засилени елементи на изявената етно култура.

Семейството също играе важна роля в народната култура. Тъй като колектива се възпроизвежда  в биологичен и социален смисъл. Във всяко семейство има определени патриархални подредби с едно задължително взаимодействие с целия колектив, защото всяка културна изява е за целия колектив. Има няколко типа художествени изяви:

- художествена изява, която се реализира само в границите на микро колектива; - художествени изяви, когато отделната група застава непосредствено пред всички като изпълнител или творец на духовни ценности. Това са обредните и трудовите колективи.

Също в спецификата на народното творчество се проявяват и други пет признака, което е характерно за фолклора като изкуство. Това са анонимност – без конкретен автор;  вербалност – предава се по устен път; вариабално – съществува в много варианти; масовост – без ограничения и диалектност – носи следи от диалекта в даден район.

Така самото деление на фолклора по жанрове, всъщност следва различните изяви на народното творчество – песни, музика, танци, приказки, легенди и др. Във фолклора се открояват два основни вида - изпълнителски и пластичен. Изпълнителският фолклор се дели на словесен и песенен. Това са следните жанрове:

- народни песни - народна поезия в тесния смисъл на думата;

- народна проза – приказки, анекдоти, легенди, предания, мемоарни разкази;

- пословици и поговорки;

- гатанки;

- наричания - баяния, гадания;

- детски фолклор;

- хумор и сатира;

- народна драма.

В пластичния фолклор влизат нравите, обичаите, песните, танците, музиката. А също така и художествените занаяти, украси и изработването на носии.

Л.Ангелова@всички права запазени

Изкуство, Нежни пространства, Красимир Дойчев

НЕЖНИ ПРОСТРАНСТВА, КРАСИМИР ДОЙЧЕВ

Красимир Дойчев е роден в София през 1961 г. Той е художник, наложил се трайно през последните десет години в културния живот на страната. Известен с оригиналната си техника в картините с акварел и запазената за него марка в маслата с пейзажи, Краси има почитатели освен в страната и в Германия, Австрия, Великобритания, Гърция, Италия, Йордания, Канада, Кения, Франция, САЩ, ЮАР и др. 

Завършва националната художествена гимназия в класа на изтъкнатия български художник Петър Доев. Има над двадесет самостоятелни изложби в страната и чужбина, от които се открояват, „Червено трептене”, „Някъде там”, „Хвърчила” и „Нежни пространства”. Предпочитани теми в картините на Краси Дойчев са пейзажа и голото женско тяло, чийто аналог се открива в почти всички негови картини. В пейзажите, линиите на дърветата напомнят извивките на тялото и оформят една различна от реалността вселена, потопена в музика, движение и ритъм.

И сякаш това не е достатъчно, а зад дърветата не само дочуваме музика, която да ни отведе някъде далеч зад хълма, а ето по пътеката ще пробяга Кукер и след него зимата ще ситни още с надежда, а за нея вече няма място…Или ще видим девойката готова да поеме по жизнения си път. И все ще се оглеждаме в дълбочината на пейзажа, търсейки ромона на бистрия извор или заровената пантофка на някоя Лазарка. Света в картините на Краси Дойчев понякога е труден за излизане и труден за възприемане, толкова са наситени емоциите и цветовете. Наситени червени и сини нюанси за пейзажите. По-пастелни  за лазарките, девойките или малките момичета.

Може би затова в картините на художника жената заема централна роля - с нея започва, тя е вселената и с нея свършва света. А няма нищо по-красиво от живота.

В това се състои и чисто визуалната наслада в картините на Краси - нежно поднасяне на сюжет, в който цветните пространствата не делят, а събират любов и чувственост.

Долна баня вика земя, Събития, Илияна Делева

Долна баня вика Земя от Илияна Делева

Подножието на Рила крие магия в себе си. Дали тя идва от минералните извори, от близостта на планината или от носталгията по едно щастливо време на детството? Не знам това.

Но тази събота и неделя разбрах, че магията идва от хора като Ангелина – с невероятния глас, Даниела, която рисува с мъниста, Йорданка – общественичката, Малинка , която открива красотата в клонки и коренчета и я пренася при хората, рисува и прави кукли, Иван- дърворезбар и философ и съпругата му Маргарита, г-н Мичев – бизнесмен с красиви идеи, Вальо-градинаря художник, Митко – хижар, турист и краевед  и естествено Веселка, чиито „Жадни миражи” сякаш са повод за събирането - местните хора, с които се срещнах. Обединява ги едно – любовта към родния край, желанието им да бъдат там – полезни и извисени, да следват мечтите си и да оцелява (но всъщност да се извисява) духът чрез изкуство. Дали пеят, рисуват, откриват красотата в дървото, творят я от парцали и мъниста или пишат думите, които ги измъчват – те са живи, истински и топли хора. Магията идва от интересната история на този край, от вкуса на малини, от аромата на липи и от сладостта на мед. Усетих ,че има млади хора, които искат нещата да се случват тук и сега.

„Кръстопът на изкуствата”. Изведнъж всички започват да живеят с идеята за това събитие. Иван сподели, че се е притеснявал какво ще се случи, но само в първите десет минути.Имат ли право да ползват такова помпозно наименование? И още как! Макар идеята да не е само и единствено тяхна. Те са на кръстопът в географски, исторически и житейски смисъл.Тези дни там се срещнаха около тридесетина съмишленици, но хората от града са готови да поканят и приемат и триста – стига да поискат да отидат там. Да превърнат задрямалото място в онова културно средище, което е било. Търсят и намират хора, които да ги подкрепят с труда и идеите си – Весислава не е само водещ, Анахид и Балчо не са само хора, които представят една книга и издателят и поет Красимир Георгиев не е само почетен гост. Това прави възможно до стиховете да се лее вино и билково Хелби, по ябълковите дървета да увиснат картини от мъниста и между клоните с вятъра да се понесе и песен, а на полянката на припек да полегнат книги между дърворезбите.

Преживяването беше покровителствано от планината и ми напомняше есето на Цв. Спасов „За хубавите разговори”. Защото точно това се случи на голямата поляна между мен и Цвети, с която се запознах точно тук, по пътеките към микроязовира, по които ни водеха Иван и Маргарита, ранобудстването ни с Руми, неочакваната среща с отколешна позната… Такава беше и нощта с импровизирания поетичен дуел между  Райчо Райчев и Балчо Балчев, пламъците на спор, който всъщност се оказа съгласие, музиката и за финал песента на щурците в пълнолунната нощ.

А знаете ли как се съчетават гордостта от постигнатото и любовта? В градината направена изцяло от човешка ръка, във фермата за щрауси, в идеята за винотерапия.

Две думи са нужни на всеки от нас за да успее, но не да ги повтаря като мантра, а да ги извършва всеки ден: любов и труд! И тогава ще има и Долна баня, и България и Земя. Ще ни има.

Илияна Делева@всички права запазени

Разговор между гларус и една часовникова кула, Лариса Ангелова

Това е един разговор с невидимите ми мисли за новите символи, които оставяме зад гърба си. Когато напускаме един град. Когато напускаме спомените си и се връщаме, а искаме те да са точно там където сме ги оставили на мястото, откъдето сме тpъгнали. Защо е тази носталгия, след като времето не спира? Защо да се вpъщаме назад и да си спомняме за нещо, което отдавна ни е забравило? Но ние не сме забравили. Ние сме пълни със спомени, които стоплят понякога студените вeчеpи, защото знаем, че нашият личен симвoл е там... някъде и ни чака...

Когато се върнах в родния си Бургас... Голям и уютен град, разраснал се, променен. Станал е много модеpен. Но за да съм сигурна в себе си, че ме помни направих детската си обиколка - обиколка на символите. Започнах от старатa ни къща до пристанището с прозорци над гpадината, пред която разстилаха младите си клони явори, а по паветата на още по-старата улица чаткаха копитата на коне и минаваха файтони. След това дойдоха асфалта и модерните пространства. Улиците се разшириха, гpадините се промениха, но аз застанах под познатия прозорец в шума от копита. Дори надписа „Продава се" не сви сърцето ми - защото знаех, че в чийто дом да се превърне моят спомен - той винаги ще бъде в мен.

След това минах по главната улица „Първи май". Нищо, че има ново име. Не мога да кажа „Александровска" - тя не ми носи спомен. А „Първи май" - да. С манифестациите, с невероятното чакане да дойде ред на нашето училище и задължителните черни обувки, които винаги ме стискаха и изгладената бяла блуза закопчана догоре. Също с многото хора в петък вeчеp, с опашките пред двете кина „Родина" и „Септември", с множеството, ентусиазирано стигащо до „Тройката" - паметника на Альоша. Не мога да забравя и липите, които и сега са там и вдишвам мириса на узрелият им цвят, макар да е в края на лятото... И клоните надвесени над асфалта. Погледът ми напразно търси познати сладкарници и магазини и книжарници. Всичко е променено и сякаш с тях се е променил и спомена.

Нямам символи. Изгубени за погледа. Как да остана в града си? Сякаш е мой, а съвсем чужд, защото мен ме няма. Никъде не видях себе си. Всичко ме бе забpавило. Продължих по Богориди. Така я наричахме и преди, макар да носеше съвсем друго име. По нея си отдъхнах, защото стаpите къщи с барокови елементи си стояха непокътнати. Да, пребоядисани, стегнати, но бяха там. Познах ги. Познаха ме. Единствено се натъжих за къщата, в която някога бе отседнал Лермонтов. Една стара, порутена, килната настрана и боядисана в розово. И новата къща бе в розово, но в нея не бе останал духа на Лермонтов. Погледнах и към арменската църква зад хотел България. От нея често ни гонеше арменският поп - „Деца не влизайте в чужди храмове".

Оставих се символите да ме водят. Към морската градина, към плажа, към морето. Морето. То е същото. Голямо, необятно с край някъде зад хоризонта. Може би беше по-есенно, откакто го видях за последен път. Беше по-чисто, по-шумно, но беше морето, което обичам. Седнах на пясъка върху купчина сухи водорасли. И може би замечтана към изгубените си символи зареях поглед в няколкото чайки. Бяха чайки. По-надолу по брега се разхождаше един гларус. Шумът на вълните ме успокои и отнесе към далечните дни, в които си споделяхме тайни. И тогава дочух как гларуса проточи шията си и заговори някого, когото не виждах: „Мислиш ли, че времето може да спре?". „Не. Аз съм времето". „Но как можеш да си сигурна, че това си ти?" „Не си ли спомняш? Аз, стоя само в едно време - твоето". „Защо?" „Защото така трябва". „Но от кого зависи? Ето аз съм гладен и ще се хвърля във вълните, а ти..." „Аз не изпитвам глад, нито жажда, аз съм времето."... „Разбрах, но не изпитваш ли и любов, надежда, че можеш да се върнеш назад и да тръгнеш напред?" „Не, аз съм точно тук, където трябва да съм. Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". „Да, но... Сигурна ли си?" „Не. Но знам, че така трябва. А ти винаги ще ме намериш там - където си ме оставил...".

Гларусът отлетя. От писъка му в ушите ми станах. Бях заспала под силното септемврийско слънце. Потърсих гларуса, само една чайка се къпеше във вълните. Тръгнах по брега. Събирах миди, символи от детството. Вървях по брега и стигнах до старата гемия - изоставена, с олющена боя. Но в очите ми тя бе горда, извисила снага и видях платното, което я водеше към бурите... Но единствената буря бе в мен - моята гемия тънеше в пясъците на горещите дюни...

Отново на гарата. Отново отпътуване. Или завръщане? В градинката с яворите. Потърсих чинарите, големите, в които си правихме къщички като деца - бяха отсечени. Още един откъснат символ. Какво ми бе останало? Крясъка на гларуси, шепа миди, пясъка и силното слънце? И часовниковата кула, която ме посрещаше и изпращаше през всичките години. Погледнах  към стрелките. Беше вечер, а те показваха дванадесет без три. Не се движеха и си спомних за разговора - „Времето е в мен. То е спряло. Защото те обича и няма сили да се върне назад". Времето ме обича. Повтарях си го. Дълго гледах към стрелките, а когато седнах в автобуса за новия ми дом и новите ми символи, те сякаш оживяха, сякаш ги дочух да казват - „Не тъжи, ние сме тук. Ние пак ще бъдем тук. Ще ни намериш във времето, в което ни оставяш. А времето - то няма значение"...


Л.Ангелова@всички права запазени

Пазител на традицията

Възможно ли е традицята да се опази? Кой е критерият за нейното съхраняване? Възможно ли е да се обхванат всчиките й направления? Самата идея да се прецени, кой успява да съхрани традицията във времето на високи технологии е не само смела, но и достойна за уважение.
За трета поредна година А.Р.И.З.-7 (Асоциация за развитие на изкуствата и занаятите) провежда ежегодното си награждаване на номинираните за "Пазител на традицията". След обработване на предложенията, събирани през цялата година бяха номинирани представители в следните категории:
Фолклор
Изобразително изкуство
Занаяти
Кулинария
През тази година е добавена и нова категория - "Млад пазител на традицията" до 35 години. През изминалите години нямаше критерий за възраст, но в Асоциацията се наложи мнението, че предаването на традицията на поколенията е важен момент за нейното съхраняване.
Какво е традицията? Само механично свързване с българския фолклор? Не, тя е с много направления и прояви в ежедневието ни. Тя е навсякъде -  част от позабравени обреди и обичаи, в трапезата ни по време на църковен празник, в семейството, при раждане на дете, в бита...Но членовете на младата асоциация категорично определиха първите категории, в които могат да бъдат избрани и отличени представители на традицията - фолклор, изобразително изкуство и занаяти. В група фолклор се включват танцови изпълнители, народни певци и инструменталисти, с принос в озпазване и разпространение на българските песни и танци. Във втора група се включват представители на изобразителното ни изкуство, а в трета група - майстори, с цялото богатство на българските занаяти.
С това не се изчерпват възможностите за номиниране. Не случайно А.Р.И.З -7 като основен организатор на кулинарния фестивал "Пъстра трапеза на гости на моя град", започва съхранението на традицията от храната. Всички запазени от времето обреди, обичаи и празници са свързани с приготвянето на определен тип храна. По този начин започва събирането на уникални рецепти от различните региони в страната по време на фестивала. Заедно с него пътува и изложба от детски рисунки на тема "Рецептите на баба", подбрани от националния конкурс на същата тема. Във връзка с пътуванията си по страната в асоциацията дойде предложението за новата категория в номинациите - кулинария.
Популярното, станало вече национално кулинарно шоу - "Пъстра трапеза на гости на моя град" е също носител на традицията. Всеки, който е имал възможността да посети фестивала, е успял да се докосне до едни истински пазители на традицията. Започвайки от бита, семейството, храната, обичаите, обредите, които са живи и се поддържат с много любов и вяра.
Повече инфорамиця за А.Р.И.З.- 7 и "Пазител на традицията" можете да видите тук:

www.ariz7.com/archives/1533

Лариса Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев

Традиция и съвремие, Пътят до Джулюница от Лариса Ангелова

Не ви ли се е случвало поне веднъж в живота, в произволна точка от картата на България да се чувствате като у дома? И не у дома, защото имате някъде вила или къщичка далеч от града, шума, надпреварата и любопитните съседи. Не е и мястото, където сте оставили приятни спомени от далечните роднини, близки приятели и детството. Това е мястото, в което чувствате изведнъж огромен прилив на сили. Мястото, където се освобождавате от всички неприятности. Мястото, в което се чувствате готови за подвиг - да напишете някому писмо, да си признаете за малките грешки, да посетите нещо, за което отдавна сте си обещали, дори да харесвате някой, за което не си признавате.

Едно такова място се оказа Джулюница. Но тръгнах отдалеч. От моето село. От съботно - неделната почивка изведнъж се озовах отново на път. Дали пътищата следват своята посока? Дали няма предначертани събития? Дали защото свикнах през последните години да пътувам и да преквалифицирам безработни, ми липсва онова усещане, че ще видя нови и непознати хора, на които ще дам може би малък отговор на големите им въпроси. Дали се чувствах добре в непознатите градове? Да, защото имах поне един познат и знаех, че рано или късно ще се върна у дома.

Мислех, че у дома е моя двор с цветя до Луковит. За да постигна своя малък рай строителните ми митарства ме отведоха до Плевен, Враца, и Ловеч. Каквото и да правех все се връщах към този двор. Не всички пътища водят към Рим. За едни е сигурно, той води у дома. Но още не го знаех, мислех че това село е по-важно, защото там се чувствах свободна. Но по силата на непреодолима тъга за пътуване тръгнах към нова непозната посока - към Джулюница.

Защо Джулюница? Защо не в друг град или село? Само защото пътят до там логично следва познатата вече линия Луковит, Ловеч, Търново, Горна? Можех да продължа и до Омуртаг. Можех просто да се върна до Ябланица и с родния софийски автобус да стигна до всяка точка в страната? Но пътят до Горна е прекалено равнодушен към моето оживление. По магистралата няма знаци, по които да се ориентирам - коя съм, от къде идвам и накъде съм тръгнала.

Пътят до Ловеч ми е познат. Градът вече ми е близък. Ще ми липсва ако избера друг маршрут. Ще ми липсват и Дерманци с жълтата къща и белите ружи. Ще ми липсва изоставеното лятно кино в Угърчин. Щъркеловото гнездо до завоя на селото, чиято табела все не успявам да прочета. И останките от каменната къща, чийто зид подпира хребета на неголямо възвишение. И традиционните български ястия във Вароша и кафето с бяло сладко на моста на Колю Фичето. Не само ще ми липсват. Не мога да се лиша от удоволствието да знам, че съм част от нещото, което се случва около мен, но не съм сигурна какво е. Усещането, че съм част от живота на тези пътища. Че те са толкова важни за мен, както и моето мимолетно присъствие в тях.

Или да се лиша от онези малки несъвършенства по пътя - сменено разписание, липсващ път и комуникации, в които може да се разчита само на приятелите. В такъв момент знаеш дали наистина са ти приятели. Защото насред пътя в чужд град, за да се ориентираш ти трябва интернет зала, но такава просто няма, а гласът от справки на Виваком е толкова нелюбезен и така дълго си чакал да те свържат, че се отказваш. Тогава ти остават приятелите. Но, единият не се е събудил, другият си го събудил, третият не те изслушва от какво имаш нужда, другият седи пред компа, но намира обяснения... Тогава звъниш на най-заетия си приятел(здравей, Ани!), който прекъсва важните си дела за да ти даде необходимата информация. И този приятел ти дава сигурността, че не си се изгубил. Че си важен. Когато си някъде, дори и в красив град, но заклещен от неуредени транспортни мрежи ти се иска да се върнеш у дома, където и да е това, защото знаеш, че всички пътища сякаш започват оттам.

Ще кажете да си взема лаптоп. Но, къде остава обикновеното общуване с хората? Да получиш отговор на въпрос. Да говорите на познати теми. Да се разбирате. Да ви е приятно да разговаряте? Не само защото говорим на български. 

Пътят ме отведе в Джулюница. Само заради еуфорията за поредното шоу на „Пъстра трапеза"? Не защото съм част от обичаите, не защото обичам българския фолклор. Това е онова неосъзнато състояние, в което спазването на традицията не стига. Не е достатъчно да знам, че съм българка. Не е достатъчно да си мисля, че съм българка. Това е миг на национална единтичност, в която ти се иска да направиш нещо по-голямо

Може би това е комплексът от въпроси, чиито отговори намерих в пътуването до Джулюница. Пътуване, което не може да се повтори - то е само веднъж в живота. Да, намерих отговори в Джулюница.

Пътят ме отведе там. Пътят ми не свършва в Джулюница. Той започва - оттук..

Л. Ангелова@всички права запазени
худ. Краси Дойчев